Свърталището на дявола (7-ма част)

 

роман на ужасите

 

 

***

            Яна вървеше по тясната пътечка измежду дърветата, подире й се движеше Явор. Пролетта беше обагрила дръвчетата в множество цветове, а пеещите птици и свирещите щурци създаваха приятна радостна музика.

            - По горе има една поляна. Когато бях малък с приятели ходехме там и си правехме пикник - каза Явор докато носеше дамаджаната на момичето и едното шише.

            - Сигурно е много яко - с усмивка промълви Яна, която държеше в ръка другото шише на Явор.

            - Веднъж през една есен си направихме пързалка горе. Ето там, виждаш ли оная бразда. Наричахме я Синята лагуна. Така и не разбрах защо харесахме точно това име. Когато се спуснехме отгоре с чувалите, преди отсека развивахме колосална скорост и често се пребивахме. Ама бяхме деца и ни минаваше бързо.

            - Сняг ли имаше?

            - Не. Не. Беше стръмно, а и имаше много шума. А долу събирахме шумата на голям куп и се приземявахме в нея. Нали се сещаш какво се случваше, ако не улучехме шумата?

            - Сигурно е било доста забавно. А пък аз като малка с приятелки ходехме на ей оня хълм. Качвахме се на върха и оттам започвахме да тичаме.

            - Да тичате надолу?

            - Да. Която оцелее, печели. Веднъж се пребих толкова много, че ме откараха по спешност в свогенската болница. Нямах нищо счупено, но си бях натъртила двете ръце, единия крак и няколко ребра. Абе... комедия.

            - Ето я поляната! - Явор посочи напред, където в далечината дърветата се разреждаха.

            - Прелест. Ах, колко жадувам тези ваканции и отпуски, когато съм при баба и дядо. Вярно, вече съм голямо момиче, но често се връщам в миналото. Обичам да се чувствам като дете - Яна сияеше, сякаш вземаше енергията на слънцето, което малко по малко се спускаше към хоризонта.

            Промъкнаха се през шубраците и излязоха на полянката. На две места имаше струпани големи камъни, като олтар на древно светилище. Двамата оставиха дамаджаната и шишетата и седнаха на тях.

            - Онзи ден, като си идвах, видях светлина някъде тук.

            Изражението на Явор се смени за секунда-две, от весело стана сериозно. После пак се усмихна, но усмивката като че ли не беше същата.

            - Какво има? - Яна бе усетила смущението му.

            - Нищо няма. И аз я видях. Само че беше малко по-надолу и се спускаше към реката.

            Въпреки че Явор се бе сетил по-рано за светещия човек, той не желаеше да отваря темата пред девойката. Сега беше моментът да се почувства свободен, без лоши мисли, отдаден изцяло на прекрасната идилия с компанията на красива девойка, която бе срещнал преди по-малко от час и половина. Но идилията бе нарушена от самата нея и той нямаше друг избор, освен да продължи разговора по телата.

            - Дядо каза, че е автомобил, но аз не му вярвам. Не ми приличаше на автомобил.

            - Според мен са хлапета, които искат да плашат хората. Тук ги има всякакви.

            - В това село живее особен народ. Но пък аз си го обичам такова, каквото е, заедно с всичките му кахъри.

            - Ще трябва да свикваме с тях. Най-вече аз, защото тук е моето бъдеще.

 

            - Малее, трябваше отдавна да съм се прибрала. Баба и дядо може да се притесняват - Яна намигна на Явор, който нежно държеше ръката й. Небето постепенно потъмняваше и по-ярките звезди вече примигваха някъде над облаците.

            - Ти искаш ли да се прибираш?

            - Не. Но не знам дали баба и дядо ще ми простят. Те са грижовни старци.

            - Ако трябва, ще ти напиша извинителна бележка.

            Двамата избухнаха в смях и допряха главите си една в друга. След това се загледаха в очите. Страстта струеше от тях във вид на меки екзотични аромати. Явор пръв допря устни до нейните и когато тя по никакъв начин не оказа съпротива, двамата се целунаха горещо.

            Пеперудите хвърчаха наоколо и се сливаха с цветовете на близките дървета. Тъмнината беше все по-обсебваща, но сега тя имаше вкус на романтика, а звездите по вечерното небе блещукаха все по-красиво.

 

            - Просто е невероятно - говореше замечтано Яна, отпусната върху гърдите на Явор - когато днес тръгнах за вода, последното за което мислех беше, че ще преживея подобна авантюра.

            - Една бивша моя приятелка казваше "Винаги очаквай неочакваното". Едва сега разбирам че е била права.

            - Липсва ли ти?

            - Тя ли? Не. Отдавна я преживях. Щом се сещам за думите й със сладникаво безразличие, със сигурност вече е в дълбокото минало.

            - Хубаво е, че нещата отшумяват с течение на времето. Само че когато човек още е подвластен на чувствата, тази теория му се струва невероятна.

            - Значи още не си го забравила?

            - Кого?

            - Този, за когото говориш.

            - Хм. Забравих го отдавна, но не мога да изтрия някои болезнени спомени. Те са като паразит, който винаги се включва, за да ти напомни, че не всичко красиво става за ядене.

            - Но това не означава, че красивите неща не могат да се ядат. Нали?

            Яна се засмя , прегърна го и рече:

            - Ти си ужасен оптимист.

            - Дядо ти и баба ти как ще реагират, ако разберат за случилото се?

            - Ще свикнат. Нали ти казах, че са грижовни старци. Ами... сестра ти:

            - Ще ми каже "успех и дано сега имаш късмет". И сестра ми е грижовно момиче. 

            Когато решиха да си тръгнат, беше станало десет и двадесет. Двамата взеха багажите си и отново тръгнаха по малката пътечка.

            - Искам да те видя пак - каза Яна. Вече се намираха на кладенчето и трябваше да поемат по различни пътеки.

            - Аз също. Искаш ли утре към обяд да се срещнем пак тук?

            - Не може ли да е към три следобед. Тогава баба и дядо лягат и аз излизам на разходка.

            - Добре Янче. Утре в три на същото място. Имаш ли телефон за връзка?

            Те си размениха телефонните номера и се разделиха. Докато се прибираха към домовете си и двамата бяха в страхотно настроение, подвластни на отминалите сладки моменти.

 

***

            Не така лесно се случиха нещата при Катрина и Мурти.

            Те се видяха за пръв път още на четвърти май сутринта. Тогава Мурти седеше с Десо в магазина и пиеше кафе, а настроението им бе повече от мрачно заради случилото се с Ангел Слона и Пачо Девицата. Думите им бяха краткосрични и непълни, като и двамата дълго се взираха в кафетата си. По едно време влезе Катрина и отиде на касата при магазинерката.

            - Търся изолация за водопроводна тръба - каза момичето.

            - Имаме.

            - Искам десет метра.

            - А колко да е тръбата?

            - Как колко? Десет метра.

            - Колко да е ширината й?

            - Ох... не помня. Мисля че е като онази – тя посочи едно парче върху стария стелаж.

            В това време младежите на масата избухнаха в смях.

            - Рацо, кажи на мацето да си измерва цолчетата - викна Мурти по магазинерката. Настроението му за момента бе добро, видимо развеселен от изказването на хубавото момиче.

            - Мурти, престани ако обичаш.

            - Дай ми като тази - рече Катрина.

            - Добре. Само че ще я взема от склада.

            Когато Раца влезе вътре, Мурти се обърна към Катрина с думите:

            - Ей, ела седни при нас.

            - Не, благодаря - Катрина не се обърна да ги погледне.

            - Откъде си, маце? - не спираше Мурти.

            - Ти да не си на Атанас и Соня? - деликатно попита Десислав.

            - Да - тя отново не ги погледна.

            - Да немаш к...р у устата, та не говориш? – Мурти продължаваше с провокациите. Приятелят му го сръчка под масата.

            Магазинерката излезе от склада с голям плик, който подаде на момичето.

            - Десет метра е. Ако искаш да го измерим с рулетката.

            - Не, ще тръгвам. Благодаря ви.

            - Ако не стане, ела пак.

            - Добре. Довиждане и лека работа.

            Катрина излезе, а Раца, Мурти и Десислав гледаха продължително как се отдалечава от тях.

            - Най-мразим тъпи софийски кифли - процеди Мурти.

            - От София ли е тая? - попита Раца.

            - Абе де да я знам. Още не съм я е...л.

            - Епа Мурко, нема как да е...ш секоя. Има и нормални момичета на тоя свет - опонира магазинерката и се усмихна.

            - Да бе да. Сички сте един дол дренки. Само прическите ви са различни.

            А пък Катрина тогава си казваше наум "Егати селските кретени". Беше видимо раздразнена от поведението на онези двамата. Мислеше ако не стане изолацията на тръбата, да се върне или следобед, или на другия ден.

 

            След това Мурти и Картрина се видяха на шести май.

            През тази сутрин една приятелка на Кристина - Нели - й се обади, че може да мине през Долно Камово, за да се видят. Тя била за няколко дена в Свидня - селото на мъжа й, което е само на няколко километра от нейното.

            - Ще дойдем към десет часа. Ако искаш ни чакай в бар Сухиндол.

            - Ами те май временно го затвориха, защото собственикът му изчезна.

            - О да. Вчера го разбрах. Има един магазин близо до него, където поставят маси.

            - О'кей мила. В десет ще ви чакам там.

            След това Катрина стана от леглото, излезе в антрето и потърси дрехи за навън.

            - Яворе, да си ми виждал новите дънки? - викна тя.

            - Ами снощи пуснах пералнята и ги изпрах.

            - Кой ти е казал да переш дънките ми? Сега с какво ще излизам?

            - Бяха на стола. Що не си ги прибираш? Обуй анцуга. Или другите дънки. Не знам.

            - Всички са изпрани или за пране. Нели ми се обади, ще дойде да се видим и в десет трябва да съм в магазина. С мъжа си са в Свидня.

            - Ее... сега ли намери да ми кажеш?

            - Сега ми се обади. Ама ти от вчера си много разсеян. И тръбата щеше да изолираш, и оградата да направиш. Нищо не си свършил.

            - Я недей да ми нареждаш! В гардероба нали има една рокля, оня ден я беше облякла. Излез с нея.

            - Ти луд ли си? С нея излизах като малка, сега знаеш ли колко ще ми е къса?

            - Айде, айде. Не ти се вижда нищо. А и тука няма кой да те гледа.

            - Оня ден в магазина някакви палячовци свиркаха по мен.

            - Тогава да дойда ли с теб? Поне до там.

            - Не. Недей да се разкарваш.

            - Ей Кати, не знам какво да ти кажа. Ако знаех че днеска ще идва Нели, нямаше да ти пера хубавите дънки.

            - Няма проблеми, брато - мрачно каза Катрина и отиде до гардероба.

 

            Зелената рокля на розовите цветчета наистина беше много къса и се вееше свободно от лекия ветрец. Катрина я придържаше от време на време, за да не се вдигне и да не се покажат бикините й. Имаше някакво усещане, че откъм къщите я зяпат множество жадни мъжки погледи. Пристигна в десет без двадесет. В магазина имаше двама души - познатата магазинерка и някаква възрастна жена, заела далечна маса до крайния стелаж. Катрина поръча кафе с мляко и когато магазинерката Раца й го направи, тя седна на една от масите отвън.

            - Стана ли изолацията? - запита я Раца, когато излезе да й остави пепелника.

            - Ще стане. Няма да я връщам.

            - Радвам се.

            По едно време тя видя, че откъм горната махала идват двама души, единия от които вече й беше познат.

 

            Тази сутрин Мурти се обади на Лина, за да му дойде на гости, но тя отказа с оправданието, че била болна. После позвъни на Ванеса, на Агнета и на други познати и бивши приятелки, ала нито една не пожела да се види с него. Нещо скапано става у това село, констатира той. Всички са станали „некакви уж примерни кучки“.

            Не беше правил секс от няколко дена и имаше силна нужда от това. По принцип все някоя му връзваше, но днес все едно бяха решили да го прецакат. Да, Мурти в момента страдаше от комплекса, че много от познатите му ще го зарежат, след като преживя онова нещо, за което не искаше да говори.

            Онова нещо, от което все още не можеше да се отърве.

            Вчера на обяд видя майката на Ангел. Тя не плачеше, но бе съсухрена и изпита. Мутри изпита огромно състрадание към нея - такова, каквото не бе изпитвал никога досега (дори когато братът на майка му почина, дори когато пребиха баща му). След това до края на деня нейният образ не излизаше от ума му. Отделно, за последните седем дена бе направил едва четири таксиметрови превоза - два до София, един до Своге и един до Владо Тричков, парите от които едва стигнаха за ежедневните им разходи.

            Днес имаше нужда от разтуха. Имаше нужда някоя от бившите му приятелки (тези, които съзнателно или не, унижаваше по всевъзможни начини) да го прегърне с нежни ръце, да го целуне с нежни устни, да го успокои с нежни думи.

            Но днес никоя не искаше да излезе с него.

            След това се обади на Десо да се видят на по кафе, ала и той му рече, че в момента е в Своге и с баща му ще купуват паркет за хола. Накрая звънна на Стойчо Авантата и той се съгласи да отидат до магазина.

            Щом двамата приближиха мястото, Мурти видя, че на една от масите е седнало момичето от онзи ден. Сега обаче бе облякла рокля, която никак не скриваше изящните й бедра. Когато приближиха още, момичето стана, за да постави дамската си чанта на съседния стол и Мурти с възхищение забеляза, че роклята й е много къса.

            - Малиии!!!... Виж к‘ва е яка бе, Муртак - каза му Авантата, но Мурти не му отговори. Той бързо напредна с крачка от Стойчо и зае маса, съседна с тази на Катрина.

            - Авантакис, ходи 'земи по кафе и кола. Е ти пари.

            - Ееее, ама си тарикатче - смигна Стойчо, обръщайки очи към момичето. След това взе парите и влезе в магазина.

            Как може някоя си да ходи с такава къса рокля? И то тук? - питаше се Мурти. Тая или е много смела, или е много луда. Или не й пука от нищо. Долнокамовските момичета, които бяха чисто и просто кифли, ходеха с дънки, къси панталони и анцузи. Той не можеше да я заговори по начина, по който я заговори миналия път. В никакъв случай! Сега девойката изглеждаше хем сериозна, хем невероятно красива. Ако се изгаври както онзи път, нямаше да има шанс с нея. Тя избягваше погледа му и имаше право - може би още помнеше случката от преди три дена. Излеждаше напрегната и може би се опасяваше, че той пак ще подвикне груби думи по нея.

            Но Мурти нямаше да го направи.

            Стойчо излезе от магазина, носейки две кафета и две коли. Мурти стана, за да му помогне.

 

            Катрина не се чувстваше комфортно. Откакто дойде мускулестия тъпак, който преди три дена й наговори куп глупости, тя очакваше задевки и грозни свалки от негова страна. Не обичаше прости хора, които се мислят за специални, а в това село подобни екземпляри определено ги имаше, и то в завидно количество. В този момент Катрина проклинаше Явор, който така несериозно бе изпрал дънките й и я бе обрекъл да излезе с тази рокля. Мамка му и скапан късмет. А Нели щеше да дойде към десет часа. Имаше десет минути до тогава, а още не виждаше нейната кола да се задава. Защо, защо седна тук? Можеше да изчака на някоя пейка зад спирката. Сега тия двамата, най-вече тоя, мускулестия, можеха да се присламчат като пиявици на масата й и да й развалят деня.

            Мурти и Стойчо мълчаха. Стойчо забелязваше, че приятелят му не е в настроение и реши да не му говори. А Мурти мислеше за нея.

            Трябваше да я заговори. Трябваше да привлече вниманието й. Той рядко разговаряше нормално с жените, без груби думи и простащина. Всички го познаваха като такъв и той си беше такъв. Нямаше как да се промени за толкова кратко време. Въпреки че често разсъждаваше по съвсем друг начин и мислите му бяха сравнително интелигентни и сериозни, образът, с който бе популярен в Долно Камово и околността, изобщо не беше такъв.

            Грубите свалки нямаше да минат при нея. Обикновено той игнорираше такива жени, казвайки си наум, че няма как да имат допирни точки с подобни „височайши дами”, защото те са „омесени от по-друго тесто“. Можеше само да се гаври с тях и да им подвиква груби думи - с пълното съзнание, че няма шанс да стане работата помежду им и те ще се забравят съвсем скоро.

            Сега обаче Мурти всячески желаеше момичето от съседната маса. Желаеше я такава, каквато е. И главната причина за неговото желание беше смелостта й да облече тази къса предизвикателна рокля на това дивашко място.

 

            Минаваше десет и Катрина позвъни на Нели.

            - До десетина минути съм при теб, мила - избъбри набързо приятелката й.

            - Е хайде де мила. Чакам те! – остро я подкани Катрина, но приятелката й вече бе затворила телефона. Очевидно шофираше и се бе съсредоточила върху пътя.

 

            А Мурти се бе съсредоточил върху думите на красивата дама с късата рокля. Гласът й бе хубав, макар че бе изрекла думите неспокойно и очевидно онази, на която се обаждаше, не бе дошла на уречения час.

            Обезателно трябваше да я заговори. Каквото и да му костваше. Той никога не бе имал проблем да заговаря красавиците. Винаги го правеше непринудено, открито и не до там галантно. Ала сега това не можеше да стане толкова лесно, защото девойката очевидно не беше като другите.

            - Комшията ми е чул, че Пачо и Ангел са избегали оттук и са се заселили в Своге - Мурти чу гласът на Стойчо и се обърна към него.

            - Кой го каза бре? Кой комшия?

            - Тони на Савка.

            - Луд ли си на му верваш на тоя? Преди два месеца му дадох сто лева и още не ми ги е върнал. Ще чакам още малко, па ще отидем у тех и ще го пребием. Да го е... в мизерника мръсен.

            - И аз съм му дигнал мерника и не знам кога ще ми изпуши мозъка. Котаракът му влиза у двора ни и ни яде пилетата. Три пилета ни ги нема...

            Но Мурти вече не го слушаше, защото отново вниманието му бе насочено към момичето. Дори споменаването на Ангел и Пачо не разклатиха мислите му и не успяха да го върнат в реалността.

            Можеше да я пита дали могат да седнат на нейната маса. Това го бе правил толкова често, че си бе изградил сериозен тренинг. Сега бе моментът да го направи отново.

            Той пое дъх, издиша силно, след което стана, отиде до масата й и рече тихо:

            - Прощавайте, може ли да седнеме до вас?

            Гласът му бе твърде скован, а изказването му - недодялано. Стойчо може би го наблюдаваше със странно изражение, но това засега нямаше значение. Момичето го погледна с широко отворени очи и промълви:

            - Чакам една приятелка и сигурно ще дойде с мъжа си. Съжалявам - тя се усмихна вдървено.

            - Няма проблем. Извинявайте - Мурти се върна на масата си и седна до Стойчо. Приятелят му стана рязко, протегна ръце и се провикна дивашки:

            - Евала братко! Опасен си!

            В този момент на Мурти му се прииска Стойчо да се изпари във въздуха.

           

***

            Стоян седеше на пейката пред малката си къща (която от както е била построена през хиляда деветстотин тридесет и девета, не й е правен дори частичен ремонт) и отпиваше малки глътки от домашната ракия, която Георги му даде преди месец.

            От „пияндетата” в Долно Камово само Стоян беше притеснен за Любен. От както онзи ден излезе от кръчмата, за да се разправи с роднините на Яким, го нямаше из къщата си, а през нощите прозорците му бяха тъмни. Вчера Стоян отиде да го повика, но вътре беше заключено. Сетне реши да му се обади, ала мобилният му телефон беше изключен. Искрено се надяваше Любен да не е последвал съдбата на Сабри, Ангел и Пачо, макар да считаше тази надежда за минимална. Днес бе решил, ако Любен не се появи до вечерта, ще се обади на Митко Гошев.

            Най-вероятно в селото бе изчезнал още един човек.

            И най-вероятно изчезванията са свързани с роднините на Яким.

            Беше се обадил на Мурджи, Млабоколо и Краси Мърдата, но никой не знаеше къде е той. Значи със сигурност беше изчезнал.

            Мислите му бяха коварни, отчаяни, блуждаещи в пространството без ясна цел и насока, а ракията не го успокояваше.

 

            Изведнъж в далечината се показа Любен!

            Стоян прибра шишенцето в джоба, изправи се, едновременно радостен и учуден, и тръгна да го посрещне. Значи все пак „глупендерът“ не беше изчезнал.

            - Любене, къде се затри, бре, дърто пиянде скапано? Знаеш ли как се притесних? - извика Стоян насреща му. Любен не отговори, нито промени походката си, която бе някак бърза, целеустремена.

            Любен доближи до него и спря. Двамата се загледаха продължително. Първото нещо, което дойде наум на Стоян бе, че в авера му има нещо нередно и като че ли само лицето му беше неговото. Очите му гледаха странно и не виждаха човека пред тях, кожата му беше почервеняла и физиономията му изразяваше някаква дива агресия.

            - И к'во, нали щеше да ходиш у Яким? К'во стана? - попита Стоян.

            - Нищо не стана - отвърна Любен. Гласът му беше отсечен, трезвен, проницателен.

            - Да не ги стреля с пушката? – Стоян продължи с въпросите. Вече не се усмихваше.

            - Не носех пушката.

            - Е к'во стана бе, помияр. Айде кажи.

            - Нищо нема да ти казвам. Вие сички се ебавате с мене и ме правите на малоумник. Нема да ви кажа нищо. Тъпанари!

            - К'во? - Стоян беше озадачен. Любен Арсов никога не бе говорил по този начин.

            - Абе ма'ай се от тука, щот‘ че те закольем с ножа! Тъпанар! Некой ден че фанем ножа и че ви закольем сички.

            След това Любен мина покрай него и тръгна към къщи, без да се обръща. Стоян го гледаше като гръмнат. Не можеше да повярва, че най-добрият му приятел изрича такива страшни думи.

 

***

            Уединеността да семейство Петкови и ограниченият брой хора, с които общуваха, ги караха да си мислят, че са откъснати от проблемите на Долно Камово. Не така обаче беше при децата им. От както Кристиян зърна сестрата на Максим, мислите за нея не го напускаха. Вкъщи стана апатичен, рядко говореше с родителите си и посточнно търсеше причина да излезе навън и да отиде при новия си приятел. Максим му се струваше все по-странен с чудатите си идеи и приказки, но пък сестра му... ах, колко искаше да я вижда отново и отново. Тази красота бе удивителна, уникална. Изглеждаше невероятно такова момиче да живее в неговото скучно село.

            През учебните часове в малкото селско училище, той бе разсеян и невнимателен. Изпитаха го по биология и литература и той изкара, съответно, двойка и тройка на релси. А след училище обикновено бързаше да намери Максим, за да си поиграят около неговата къща.

Въпреки надеждите, до осми май той не видя сестрата на Максим.

            Седми се падаше петък и вечерта Гергана, Данаил, Кристиян и Никол щяха да ходят в София, където родителите им щяха да се събират с други приятелски семейства в някакъв ресторант. Кристиян и Никол обичаха тези моменти, защото винаги имаше други деца, с които да си говорят или играят. Днес обаче не му се ходеше, защото щеше да се отдалечи от сестрата на Максим.

            През този ден след училище отново потърси Максим, но момчето му каза, че трябва да се прибира, защото трябвало да помага в къщи. Когато се прибра, Гергана и Данаил го посъветваха, заедно със сестра му, да поспят след ядене, тъй като в София щели да стоят до късно. На Кристиян обаче не му се спеше и реши да излезе отвън на пейката и да седи там.

            Седеше, навел глава и чоплещ в някаква стара рана на крака, и си мислеше за черната къща горе, където живееше Максим със семейството си. По едно време усети присъствие отпред. Вдигна глава и я видя.

            Първите няколко секунди не успя да реагира, защото видяното бе твърде невероятно, за да е истина. После умът му обходи образа от главата до петите и се убеди напълно, че това наистина бе Тя.

            Пред него стоеше сестрата на Максим и му се усмихваше мило.

            Той я гледаше изумен и изненадан.

            - Здравей - каза му тя. - Може ли да седна при теб?

            Беше облечена в розова блуза и сини стегнати дънки.

            - Може. Заповядай - Кристиян се премести в единия край на пейката, въпреки че тя бе голяма и имаше достатъчно място.

            - Благодаря ти. Аз съм Анна. Забелязах те онзи ден, когато ритахте футбол с брат ми.

            - Да... ритахме. И аз те забелязах... - думите на момчето бяха неясни и сякаш свършваха в нищото. То още не можеше да се отърси от изненадата, че красивата сестра на Максим седи до него. В една малка книга беше прочел, че любовното привличане винаги е взаимно и се надяваше тези думи да са истина.

            - Харесваш ли ме? - попита тя с нежен, но сериозен гласец, в който се улавяше лек чуждестранен акцент.

            - Ами... малко трудно е да ти отговоря. Аз едва те познавам.

            - Но от както ме видя мислиш често за мен, нали? - очите й сияеха. В този момент тя изглеждаше прелестна, като фея или русалка от анимационен филм.

            - Ами не знам. Всъщност да. Мисля често за теб.

            - Искаш ли да дойдеш с мен. Ще ти покажа нещо - тя бавно тръгна към пътя.

            - Какво е то? - Кристиян все още седеше на пейката.

            - Ще видиш като дойдеш.

            В този момент майка му се подаде откъм вратата и каза:

            - Крис, няма ли да се прибираш да поспиш? Довечера ще стоим до късно.

            - Не майко. Не ми се спи. Ще си поиграя с Анна.

            Като в плен на някакво лошо предчувствие, Гергана изгледа двамата недоверчиво. След това се прибра в къщата.

            - Да вървим, Крис - изрече момичето и двамата тръгнаха към къщата на Яким. Кристиян беше едновременно объркан и щастлив.

 

            Половин час по-късно Гергана излезе, за да повика сина си, но отвън нямаше никой. Оф, това момче винаги постъпва така, каза си тя и тръгна да го търси.

 

***

            Митко Гошев унило гледаше затворената врата на "кафе-ресторант Сухиндол" и чешеше наболата си брада. Днес беше почивка и трябваше да бъде на Витоша с жената и двете си дъщери, въпреки това той ги излъга, че го пращат командировка в Долно Камово по случай изчезванията. Няма проблеми, каза му Петя, ще отидем на Витоша другата събота.

            Изчезванията в Долно Камово още не достигаха до пресата, най-вече поради изричното нареждане на лейтенант Стоев от РПУ Своге да не се тръби по случая, също така и заради информационния чадър, който община Своге все още удържаше пред напористите медии. Все пак, Гошев предполагаше, че в най-скоро време тук ще нахлуят вестникари или телевизионни журналисти и сред обществеността ще настъпи смут. Затова трябваше да се действа бързо и да разреши възможно най-голяма част от загадката, преди да бъде подложен на репортерския натиск.

            Старши сержанта търсеше улики, които биха дали светлина върху разследването. Входът на заведението беше от другата страна на главния път, откъм градинката, и е малко вероятно някой да е видял нещо. Единственото по-интересно тук беше леко пукнатото стъкло на входната врата, но според дядо Любен, то е резултат от инстинктивен ритник на Йоаким, докато са го влачили навън. На площадката около вратата нямаше нищо друго, което би дало посока на разследването.

            Гошев реши да разгледа парка или частта от него, която е в близост до входа. Навсякъде имаше обелки от вафли, пластмасови бутилки, хартии, найлонови пликове, но отново не видя нищо интересно. Понечи да се обърне и да мине откъм главния път, когато някакъв предмет привлече погледа му. Полицаят тръгна към парка, направи десетина крачки, след което спря, наведе се и го взе.

            Предметът представляваше прогоряло дърво, на което имаше изографисана буквата Я.

            - Боже мой - тихо промълви той, докато разглеждаше нещото в дланта си. Беше малко като размери, може би колкото пластмасова капачка на бутилка, а формата му беше почти кръгла - с изключение на местата, в които беше прогоряло. На мястото, където бе лежало, малките стръкчета трева също бяха горели, защото се виждаше чернилка по стволовете им.

            - Какво ли е това? - пак си каза тихо. Не се срамуваше, че говори сам, Знаеше, че това е резултат от прекомерното напрежение, на което бе подложен в последно време.

            Пъхна предмета в джоба и продължи с издирването. В другия край на парка минаха момче и момиче, но те не го видяха. Митко Гошев продължи да дири из околността в търсене на други улики. Крачейки по тревата, Гошев се разрови в миналото и си спомни устните показания на един от съседите на Яким - Димитър Бояджиев, - който почина преди няколко години. Тези думи той ги изрече няколко дена след като Гошев постъпи на служба като квартален полицай.

            " Навсякъде хвърчаха части от трупове, беше като във война. Клетвите на Яким се чуваха твърде силно, за да са издавани от обикновено човешко същество, но те звучаха с неговия глас. Сигурно биха се чули на десетки километри. Яким е чудовище, той изтреби всички. Използваше силата на мъртвите. Той се гавреше с телата им, за да привлече сатанинските сили. Благодаря ви, че го убихте. Благодаря на Бог, че вече го няма. Но мисля, че злото остана в къщата под една или друга форма и то ще изригне отново, ако намери подобна среда като онази, която Яким му предоставяше."

            Разбира се, Димитър Бояджиев промени коренно писмените си показания (не без помощта на лейтенантите и следователите от свогенското РПУ, също и заради военните, които след събитията идваха често в района) и заяви, че Яким просто е бил душевноболен и в онзи злокобен ден внезапно се е отключила агресията му. А в "Работническо дело" се появи статия за полудял мъж от свогенското село Долно Камово, който убил шест души и ранил още десет, преди да бъде спрян от куршумите на милиционерските служители. Според колегите на Гошев, броят на убитите бил много по-голям, но властта решила да се намеси и да прикрие фактите.

            А непосредствено след случая уволнили по документи Атанас Стоянов, но всички знаеха, че са го преместили в едно от софийските РПУ-та и му подарили четиристаен апартамент под предлог, че ще мълчи за събитията в Долно Камово.

            Но един ден преди да бъде уволнен, Атанас Стоянов на ухо му разказа цялата история - за виканията на духове и поредицата от странни събития, предвещаващи гибелта на множество мирни хора - заради която Митко Гошев избягваше да поглежда зловещата къща до гробището, известна в селото като "Свърталището на дявола".

 

…следва продължение…