Само мъртвите ще видят края на войната.

                                                                                           Платон

Fouer! - прозина се глас, който навяваше спомени. Разводнени спомени,изкривени от дистанцията на времето,като заглъхващо ехо в среднощен сняг. Дежа вю на въображението,грижливо кътано в най-последната врата на съзнанието. Глас! Глас човешки, или по скоро вик,създаден,за да бъде следван... и почитан. Всъщност това бе типичен фелдфебелски декрет, обвит в чудното свойство на звука да поражда вибрации... и страх, но как да го разпознае човек,който никога не го е чувал... Тишината се разцепи на милион парченца като пъзел от счупено стъкло. Някой искаше да узнае „Какво по дяволите...”, но така и не можа да довърши, понеже земята се затресе. Затресе се. Последвалият шум бе,или от земетресение,или от някаква страшна сила, най-страшната от всички, които уплашените сетива на Барет бяха усещали някога, като единственото по-страшно от това бе оглушителният трясък на така незнайна, безспирна канонада. За миг, в пристъп на кататония, той остана с нелепото убеждение, че отблясъците, пронизващи небето, са божествена фотография, запечатваща стрданията на Майката земя, запазвайки ги за поколенията. Със следващата си мисъл питаше „къде” и „какво”, но от адския тътен наоколо, не можа да чуе добре въпроса, който задаваха собствените му мисли,просто защото не чуваше дори и тях. .-”Halt”! - изрева гласът отново, като същински властелин на стихиите. Всичко утихна бързо, така както започна и само ехото, подемано от близките планини отекваше глухо, запратено от тях към звездите... Тишина и мъгла. Тишината, по-тиха от гроб и тъма, по-тъмна от деликатната безднадеждност на беззвездна нощ. Гъсти облаци дим тегнеха ниско, почти неподвижни, задушаващи и тежки,сякаш оловни, напомнящи мъгла, но някак странна мъгла, неестествена, толкова различна от всички други,че дори природата с цялата си първична жестокост, не би могла да създаде подобно нещо... Барет лежеше на земята в ембрионална поза. Устата му бе отворена по онзи жалък начин, с който рибите опитват да поемат кислород от сушата. Това му действие, по-скоро несъзнателно, имаше за цел да изравни налягането в ушите, които чувстваше като пълни с вода. Разтрепери се. Разтрепери се силно, не толкова зарaди студа, колкото от този мирис. На какво миришеше? На барут?! Да, несъмнено на барут. И то точно онова чудно негово ухание, разкриващо блясъка в миризмата,която ухаеше на ярост, на невнятен страх,прикрит с маска на убийствения ужас - рожба на побъркан ум.Миришеше на смърт,на атрофирала човечност,на краят...спящ зад всички непознати очи. Това бе вятър, вятър, който духайки довява буря. Tова бе мъст... Хвърлен насред тази пустиня от болка, Барет продължаваше да лежи в полузамръзналата кал,съумявайки да закрие с длан носа и устата, след което с отвращение понечи да задържи дъха си. Изведнъж, на фона на подпалената нощ той отвори очите си, пълни с хистерична слепота. Парамнезия на амбивалентен свят, който бе дошъл, за да остане... Дим, рисуваше контурите на човешка сянка, приближаваща с едри, отсечени крачки. Зениците му смъдяха, а в гърлото усещаше метален вкус. Забрави за тях, след като по привидението лъснаха символите на военна власт. Eполети, яка и обкичени гърди, маншетни инициали, пагони, дъбови листа и ширити на оберлейтенантът от СС, който мязаше по скоро на витрина от музей на хитлеро-фашизма. След кратък миг на почуда, Барет продължи да изучава с поглед стегнатата фигура, докато вниманието му не бе приковано, този път от лицето на офицера - сурово и бледо, със смръщени вежди и очи, скрити зад две цепки, които клепачите му образуваха. – Редник! - изкрещя лейтенантът с прегракнал глас –Ти си една страхлива свиня и аз искам да знам, защо си такава страхлива свиня?

– Ъ-сепна се Барет, като дори се обърна, за да види дали този не говори на някой зад него.

– На теб говоря мръсна, страхлива свиньо! - изграчи му пак офицерът, като от гняв, пръскаше обилно със слюнка.

– Повтори! Аз съм страхлива свиня, защото... - Ооо - промълви Барет. Той приличаше на хлебарка след атомна бомба. Имаше чувството, че някой туко що го е телепортирал от топлото му легло,директно в зенита на фронтовата буря. Там той бе малка пионка в един свят... бойно поле. - Повтаряй, на кого говоря! - отново кресна офицерът,като Барет мерна в нечовешки разчектната паст, нещо наподобяващо сливици.

– Повтаряй, това е заповед! - Ти си страхлива свиня, защото... – измънка Барет, чувствайки се омърсен, понеже правеше нещо пряко волята си.

– Какво!? - истерично кресна оберса с невярващи очи и уши. – Наричаш ме свиня!Така ли? Наричаш ме страхливец? Наричаш ме и двете? Ще те разстрелям! Ще те разтрелям „fur got und vaterland”! ...  

Лейтенатът с мъка пребори заключващият механизъм на кобура и с жест повтарян хиляди пъти, извади своя Люгер Парабелум. Той се чувстваше саботиран от една проклета, ръждясала закопчалка, с липсващ патриотичен дълг, за което тя щеше да си плати жестоко.

– Този път не се подведох, коварен кобур! - ликуваше той мислено. Измамната закопчалка го бе предавала толкова много пъти в едно със суровата руска зима, която тайно подозираше в съпричастност към „товариша Сталин”... Той бе офицер, саботиран от слой перманентна ръжда. Ръжда, родена в слънце и вятър, в скреж и сняг. Това бе кобурова диверсия. Нещо, недопустимо по законите за военно време...Самият той Фридрих Фон Щайнер, произлизащ от малък, войнолюбив род, който се представяше като аристократичен и вековен, сега бе обезверен и невярващ в крайната победа. Ариец, кариерист, едва достигнал подофицерска длъжност и то по най-доблестен начин, почти бе плюл на клетвата си. Той бе арио-еврейски спекулант, който дълбоко в душата си не виждаше ползата от завзетия „екстра-лебенсраум”. Според Барет, той бе един типичен болшевик, комуняга и сталинистки сатанист, който много умело се нагаждаше към създалата се ситуация. Количеството цветни метали, красящи безупречната му форма, само затвърждаваха безпределната му преданост към мантрата:„Един Фюрер, един райх, един народ.”. За Барет, бе еталон за подражание и се гордееше с това. Но въпреки всичко, той се усещаше омърсен. Сякаш чувстваше мръсния език на офицера по кожата си. Всички обидни думи, се бяха вкопчили в съзнанието му като едни емоционални паразити. Той бе изнасилил чувствата му, осквернил душата и залял всичките му сетива с вербална помия, кътана свидно в най-отдалечените кътчета на съзнанието си. Някой ден – заканваше се Барет – някой ден

там долу, в бункера, в хранилището за изотопи, няколко добре премерени удара ще те срещнат с Хорст Весел и тогава ще обикаляте на воля,всички кръгове в Ада...