Само мъртвите ще видят края на войната.
Платон
Fouer! - прозина се глас, който навяваше спомени. Разводнени спомени,изкривени от дистанцията на времето,като заглъхващо ехо в среднощен сняг. Дежа вю на въображението,грижливо кътано в най-последната врата на съзнанието. Глас! Глас човешки, или по скоро вик,създаден,за да бъде следван... и почитан. Всъщност това бе типичен фелдфебелски декрет, обвит в чудното свойство на звука да поражда вибрации... и страх, но как да го разпознае човек,който никога не го е чувал... Тишината се разцепи на милион парченца като пъзел от счупено стъкло. Някой искаше да узнае „Какво по дяволите...”, но така и не можа да довърши, понеже земята се затресе. Затресе се. Последвалият шум бе,или от земетресение,или от някаква страшна сила, най-страшната от всички, които уплашените сетива на Барет бяха усещали някога, като единственото по-страшно от това бе оглушителният трясък на така незнайна, безспирна канонада. За миг, в пристъп на кататония, той остана с нелепо ...