„Съразпнах се с Христа, и сега вече, не аз живея, но Христос живее в мене; а животът, който сега живея в тялото, живея го с вярата, която е в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене“ (Галатяни 2:20). Изключителен стих, който задава един много важен въпрос, а именно – какво всъщност представлява съразпятието? Вероятно отговорите на този въпрос биха могли да бъдат изложени в сложни и многословни богословски трактати, но вероятно може и да бъде потърсено семпло, и достатъчно разбираемо обяснение на това необикновено действие.
 
Най-общо казано съразпятието е стремеж към съпреживяване, съпричастие, споделяне, стигане до мястото, на което Христос бе пожертван за греховете ни. Възможно ли е това за нас? Не само, че не е възможно (ние сме далеч от святостта и позицията на Единородния Божи Син), но и не е нужно да бъдем разпънати по същия начин, защото жертвата на кръста е вседостатъчна във всяко отношение, включително и за нашето спасение.
 
Моето съразпятие в крайна сметка е избора ми да бъда прикован на кръста (образно казано) от вярата ми в Божия Син, Който ме обича и предаде Себе Си за мен, за да имам същата гледна точка като тази на Господа.
 
От висотата на кръста, всичко изглежда различно. Уязвим съм, но виждам ясно; егото ми е приковано и съм свободен от стремежа си да се гордея; имам скърби, но съм прегърнал и единствената изцяло несуетна причина за радост – предстоящото възкресение. Заради съразпятието, авторът на гореспоменатия стих, апостол Павел, разкрива нещо изключително важно – показва на практика как дните на един човек могат да преминат качествено и какво всъщност представлява изобилния живот.