27 mar 2022, 9:42

Състрадание с дубликат... 

  Prosa » Relatos
1200 4 19
5 мин за четене

                 

                                                Състрадание с дубликат…

 

Отдавна…Току-що беше минал Великден. Отивах на работа с автобуса и, понеже имаше няколко почивни дни, хората бяха се възползвали да заминат някъде, та в него беше рехаво. До мен на седалката седна възрастна жена, зле облечена, но с първия поглед забелязах едно излъчване, което ми напомни за майка ми… В началото тя седеше спокойно, но по едно време се видя, че не е съвсем така, че като ме оглеждаше , сякаш искаше да ме заговори...И това си случи не след дълго. Първо с невинни въпроси, след това обзор на “тая младеж, на която няма кой да закърпи панталоните , та им се виждат коленете” или “да не дава Бог такава снаха да ти дойде..” И последва въпроса имам ли деца… Вече беше ясно, че иска да сподели нещо… И без друго щяхме да пътуваме дълго, но аз не я поканих, тя сама започна... Една история, много истинска и нерядко случваща се…

 

Рано останала вдовица и сама отгледала двамата си сина. Като майка еднакво се грижела и за двамата, но от малки те не се разбирали. Имали жилище, с много сълзи и молби , дадено им от общината, което изплащала още. Пораснали, оженил се големия и успял да я убеди , че със жена си решили да я догледат. Обаче да им припише апартамента...След доста вътрешна борба тя го направила и естествено малкият се обидил, излязъл от дома им, но “забравил” пътя към него и “загубил” телефона на майка си и брат си! А, тъй като снахата била от провинцията и не могла да свикне с “тая София”, го дръпнала да живеят там... Обявили апартамента за продажба, като не се говорело нищо къде ще живее майката… “ И ето, казва тя, Великден беше, аз нямах нито козунак, нито яйца, нито агнешко месо...” Отново изникна образа на майка ми...Дали и тя е гладна, там горе?...

 

Веднага реших. Ще й помогна да почувства празника, макар и отнминал... Казах да ме чака утре по същото време на нейната спирка. Беше докоснала някаква струна у мен и цял ден правих списък какво ще напазарувам...Освен традиционнаха храна за Великден, напълних торба с какво ли не... Сирене, месо, яйца, колбаси, масло, баница, кебапчета, банани… Като я видя, тя се разплака, прегърна ме, наричаше ме с думи като “ангел- спасител”, вълшебница”, “ Майка Тереза” и т.н. И се започна една….Уговорих всеки понеделник да ме чака там и носех торбата, а тя с много топли думи ми благодареше за изобилието, каквото не бе виждала до сега... Вече я чувствах моя грижа, затова често я карах да си поръчва ако има неща, които не съм предвидила. Това никак не ме шокираше, а я извинявах, виждах колко е измъчена ! Бонбони, освен шоколадови, а и разни видове- смучещи се, дъвчащи, кръц- кръц, лакта, лимонада, халва...В един момент поиска да занесе на гроба на мъжа си на Задушница разни неща. Направих жито и всичко потребно, най-много кебапчета, за голяма раздавка...Вършех всичко с удовлетворението, че помагам, че имам тая възможност защото работех и че го наричах в спомен за майка ми, “ да й се намери”...Някога не смогвах вечер да приготвя всичко и след работа го пазарувах. Колежките разбраха историята и взеха да ме наричат “леля Надка- така се казваше моята “осиновена леля”. И така- повече от две години! Семейстнвото ми не знаеше,но не мисля,че щеше да има против!

 

За себе си не спестявах, не подозирах дори, че ще дойде време някой на мен да помага. Капиталистът- работодател ми плащаше добре, дори беше обещал , че ще отида в служебна командировка в Париж. Обаче, когато поисках и отпуска през това пътуване защото имах сестра там, той… ме уволни! Изпаднах в шок и паника! Как ще се справя?! Не се намираше вече лесно работа. А и леля Надка...Реших да отида на църква. Да се помоля за незабавно оправяне на съдбата ни. Избрах “Св. Петка” в центъра на София. Там се отбивах до сега и с повод и без такъв. Както вървях унесено към нея, чух музика на акордеон. Отдалече видях пред единия вход на църквата седнала жена на тротоара и с един мъничък детски акордеон свиреше някаква мелодия. Пред нея имаше кутия, в която минувачите пускаха стотинки. Когато наближих и...само дето не се струполих от изненада! Това беше моята леля Надка!! Защо, защо се питах, не беше ли достатъчна моята помощ? Храната която носех беше дори за повече от един човек! Пари не й давах, но имаше и пенсия за да си плаща сметките! Всъщност, шокира ме, че не ми е казала за това си деяние… В миг мелодията беше секнала. Тя ме бе видяла също! Стана бързо, дръпна ме и безмълвно ме поведе някъде. И аз не бях в състояние да говоря, просто вървях след нея. Качихме се на трамвай, който ни отнесе в Дървеница. Там, моя шок ескалира, когато спряхме в един старчески дом! Досещах се вече за края на събитията около нея! Ала разбрах, че не беше съвсем така, щом тя довърши нейната трогателна история…

 

Трябвало да постъпи в него, след като продали апартамента й. Там се почувствала по- богата от другите… Била още здрава, имала мен като опора и взела да помага на живущите в тоя дом. Стари, оболели или изоставени от близките си хора. Носела моята храна, която не стигала за всички и трябвало да “приработва” пред църквата….Забравих за моя жест, изуми ме нейното благородство да споделри всичко, което има, с по- нещастни хора! Някои, от които не били хапвали банани, но имат спомен за бонбоните от младостта си, макар и твърди за беззъбата им сега уста...И си спомних, че тя поиска да и нося само готова за ядене храна, да не я приготвя. На всекиго по хапка, но я е разделяла с другите...Почувствах моята отговорност още по- голяма! Вече не ме чакаше на спирката, аз ходех в старческия дом и така се сдобих с още лели. А те чакаха не само храната ми, а и раздумката, от която имаха още по- крещяща нужда! Дори не знаеха как да ми благодарят, а просто ме погалваха по ръцете...Съдбата, изглежда е виждала всичко и скоро ме възнагради. Намерих работа. И в Париж отидох, дори без командировка, та стоях колкото поисках! В следващите години често си мислех за този случай. Стана като в приказката “Направи добро и...го хвърли в морето, то ще ти го върне!” А поведението на леля Надка си беше героизъм от любов към ближния!

 

 

24.03...30 год. без майка ми. Написано в нейн помен.

© Ирина Филипова Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Извинявам се, Роси, че закъснях с отговора към теб! Нямам оправдание, просто гледам да "огрея" всички- и вашите произведения, но и там изоставам, и моите отговори...Като заседявам дълго пред лаптопа и имам проблем с краката, подуват ми се, и оставям "за утре"...Благодаря за хубавите думи, имам нужда да ме е прочел някой, за гласуването зная какви са обстоятелствата и няма значение. Радвам се, че не ме забравяш...
  • Докато четох разказа ти, Иржи , една дума кънтеше в главата ми и тя е "Добрина". Кратка и семпла дума, а пълна с толкова много смисъл. Добро е умението да съпреживяваш, и да си състрадателен, и да закриляш, и да помагаш. Добро е да обичаш и да прощаваш.... В разказа ти има всичко това, което съдържа тази думичка! Успех ти желая от сърце!
  • Иржи!..Ех! Мен не ме учудва начинът по който правиш всичко. Всичко разбирам. Възхищавам се на пътя по който вървиш. На онзи, който си извървяла. Не ти е било лесно. Толкова съхранена си. Малцина го могат. Хора с мъдрост. Природно мъдри . Ще те чета. Да знаеш.💟
  • Е, голям гаф, Ивита, нещо не ми върви тоя път.Нали виждаш колко пъти съм го започвала и все нещо става...Втория път на всички бях отговорила, за теб беше специално, защото такива гости са събитие за мен, и...целия ми коментар изчезна. Започнах отново ...Извинявай за станалото, все пак ми хареса начина по който ме подсети! Както те бива в разказите, така си сладкодумна и в коментарите. А на мен вече ми е неудобно от тия дълги коментари.Надявам се да не спадне интересът ти към моите произведения!
    Георги, теб не съм пропуснала, а просто не ми стигна коментарното поле и те оставих за после. И без това си единствения мъж, който ме посещава и то с кратки, но красиви думи и трябва много да те ценя....Благодаря ти!
  • Ех, Иржи! Дали не пропусна и мен?
    😉
    Благодаря ти, че откликна на темата, която зададох. Останалото го написах още в началото на коментарните полета под разказа ти. Етика!
    Бъди здрава!
  • Знаеш ли, Краси,пропуснах те, но добре стана, защото сега само с теб ще си говоря за това човечно чудо състраданието или чувството, пораждащо благотворителност...Като поживях доста и то в две епохи и все правя сравнение. И преди имаше и сиропиталища и старчески домове. Зная само, че за обикновените хора, живущите там бяха мъченици и им помагаха Помагаха най- вече предприятия, чрез така наричаното "шефство"- имаха си фондове, за да не гладуват хората, че държавата не смогваше да задоволи всички нужди..Но не се парадираше с това. Само не зная дали са плащали нещо обитателите там..Сега струва много пари... Разказът ми е автентичен. Отнася се за първите години на демокрацията. Малко ми стана неудобно, защо го написах в първо лице. Можех да измисля някое име... Целта ми беше чрез сравнение да изтъкна благородството на леля Надка... Но съм щастлива, че ти е харесал.Благодаря и за пожеланията, но нямам никакви шансове, освен ако признаят виртуалните гласове на Деа...
  • Благодаря, Петя и добре дошла на моята страница. От скоро пиша проза и е важно за мен да се чете...
    О, Светле, много си мила с предложението си! И аз съм бунтовна към правила и закони, но и думите са важни и аз ще ги запомня!...Няма да е лесно на оценяващшя, но и авторите не са виновни, че първите са обрали гласовете! Благодаря ти, аз го преживявах в началото и се обвинявах само себе си Сега просто чакам да изтече срока...
    Разчувства ме, Мария, винаги си топла и ласкава в коментарите си, и ставам по- уверена в себе си, като ги чета...А правилата... може би са правилни. Ако от броя на гласовете зависи кой да е първия, най- най, то наистина трябва всеки да гласува само за един човек. Това значи, че гласуването трябва да се прави след като всички са предали творбите си, за да може гласуващият да сравнява и тогава да определи за кого ще даде гласа си..Както при националните избори- имаме право да гласуваме само за една партия, но всички едновременно са заявили платформата си..
  • Чудесен разказ!
  • Иржи, ти не само доказваш на себе си, че умееш да пишеш увлекателно, а и читателите си убеждаваш в това. Темата е благодатна и се е получил чудесен разказ, за който те поздравявам! И аз мисля, че ограничението ни да гласуваме само за едно произведение не е правилно и лишава добри творби от подкрепа. Настоявам това да се промени! А на тебе ти желая успех и да ни даряваш с все такива човечни и завладяващи ни четива!
  • Пак направих нещо...Бях написала на всеки и ми изчезна текста...Започвам пак.
    Винаги си много топла с мен, Мини, Благодаря ти, важно е да достигне до сърцата ви моя разказ.
    Трогна ме, Деа, и с хубавите думи и с твоите 100 гласа. Може да не спечеля, но намерението ти ще запомня! Два пъти печелих приз, зная, че е приятно, но вече с тях само внуците ми се фукат пред приятелите си...За единия и на Надя мъжа и беше "гласувал"...Ха- ха- ха. Беше ми, обаче мило и често си препрочитах коментарите...
    Благодаря, Наде, тъкмо се, похвалих на Деа как мъжа ти веднъж "беше" гласувал за мен, та спечелих!...Много ми е весело в такива моменти!
    Благодаря, Таня, и доброто пожелание ми стига! А защо прозата има най- дълъг период и най- малко бройки за гласуване?...
  • Здравейте, приятели! Радвам се да ви видя на моята страница. Участието ми в предизвикателствата са просто да си докажа, че мога да пиша по зададена тема.Е, не че не се радвам ако получа приз, но като знам колко малко бройки за гласуване дават за прозата, почти отрицателна величина, и никога не се надявам... Сега, обаче съм щастлива, че Деа ми "пусна" 100 гласа, макар и виртуално, така че почти имам шанс!! Понеже ми "избяга" написаното, след малко ще ви отговоря на всеки поотделно.
  • ... и потичат едни реки от благоденствие от великодушните дарители към организациите с нестопанска цел, които и без друго са субсидирани от държавата, но е хубаво да имаме подкрепата на тези, с които делим субсиидиите, а другите със стопанска цел ползват данъчни облекчения... Управлението се радва на заслужена почит, а държавата е забравила за своите функции или напротив- помни, за когото трябва... е, зависи коя държава, кои управници, защото хората навсякъде са едни и същи, ама правилата според интереса. А и народът го е казал- "... клати феса". Защо "феса" а не калпака - и туй е ясно. Хубави мисли ми потекоха, Иржи. Че състраданието е най-висшата форма на любов не споделям, но напълно споделям приятното усещане, с което останах от твоя разказ - за малките човешки каузи и отдадеността в името на: памет, удовлетворение, смисъл... Пожелавам ти успех в надпреварата. А гласовете защо трябва да ги обявяваме публично, не са ли тайна до излизане на резултата
  • Разказът ти е прекрасен, Иржи. Почела си подобаващо светлата памет на майка си. Малко хора са способни да се раздадат докрай. 🌹Понечих и да дам гласа си, но не можело да пуснем повече от един глас. Намирам го за несправедливо. Моля някой негласувал да го направи вместо мен, ще се радвам дори да го обяви. Иржи напълно го заслужава.
  • Трогателно, истинско и емоционално! Браво!
  • Иржи, много хубав разказ!
    Успех!
  • Прекрасен разказ, Иржи! Успех!
  • Иржи! Без думи съм...
    Нямам повече гласове, но ти давам виртуални поне 100
  • Много трогателна история си ни поднесла, Иржи. Дай Боже повече хора с големи сърца!
    С удоволствие бих дала гласа си за този разказ, но вече го направих за друго произведение.
    Надявам се повече хора да подкрепят тази творба. Много неща носи в себе си. Неща, на които да се научим!
    Браво!🌹
  • Иржи, много хубаво си описала живота и страданието, което в днешно време много хора преживяват. Хареса ми и от сърце ти желая успех, като давам глас! Нека късметът да е с теб!
Propuestas
: ??:??