Състрадание с дубликат...

                                                Състрадание с дубликат…

Отдавна…Току-що беше минал Великден. Отивах на работа с автобуса и, понеже имаше няколко почивни дни, хората бяха се възползвали да заминат някъде, та в него беше рехаво. До мен на седалката седна възрастна жена, зле облечена, но с първия поглед забелязах едно излъчване, което ми напомни за майка ми… В началото тя седеше спокойно, но по едно време се видя, че не е съвсем така, че като ме оглеждаше , сякаш искаше да ме заговори...И това си случи не след дълго. Първо с невинни въпроси, след това обзор на “тая младеж, на която няма кой да закърпи панталоните , та им се виждат коленете” или “да не дава Бог такава снаха да ти дойде..” И последва въпроса имам ли деца… Вече беше ясно, че иска да сподели нещо… И без друго щяхме да пътуваме дълго, но аз не я поканих, тя сама започна... Една история, много истинска и нерядко случваща се…

Рано останала вдовица и сама отгледала двамата си сина. Като майка еднакво се грижела и за двамата, но от малки те не се разбирали. Имали жилище, с много сълзи и молби , дадено им от общината, което изплащала още. Пораснали, оженил се големия и успял да я убеди , че със жена си решили да я догледат. Обаче да им припише апартамента...След доста вътрешна борба тя го направила и естествено малкият се обидил, излязъл от дома им, но “забравил” пътя към него и “загубил” телефона на майка си и брат си! А, тъй като снахата била от провинцията и не могла да свикне с “тая София”, го дръпнала да живеят там... Обявили апартамента за продажба, като не се говорело нищо къде ще живее майката… “ И ето, казва тя, Великден беше, аз нямах нито козунак, нито яйца, нито агнешко месо...” Отново изникна образа на майка ми...Дали и тя е гладна, там горе?...

Веднага реших. Ще й помогна да почувства празника, макар и отнминал... Казах да ме чака утре по същото време на нейната спирка. Беше докоснала някаква струна у мен и цял ден правих списък какво ще напазарувам...Освен традиционнаха храна за Великден, напълних торба с какво ли не... Сирене, месо, яйца, колбаси, масло, баница, кебапчета, банани… Като я видя, тя се разплака, прегърна ме, наричаше ме с думи като “ангел- спасител”, вълшебница”, “ Майка Тереза” и т.н. И се започна една….Уговорих всеки понеделник да ме чака там и носех торбата, а тя с много топли думи ми благодареше за изобилието, каквото не бе виждала до сега... Вече я чувствах моя грижа, затова често я карах да си поръчва ако има неща, които не съм предвидила. Това никак не ме шокираше, а я извинявах, виждах колко е измъчена ! Бонбони, освен шоколадови, а и разни видове- смучещи се, дъвчащи, кръц- кръц, лакта, лимонада, халва...В един момент поиска да занесе на гроба на мъжа си на Задушница разни неща. Направих жито и всичко потребно, най-много кебапчета, за голяма раздавка...Вършех всичко с удовлетворението, че помагам, че имам тая възможност защото работех и че го наричах в спомен за майка ми, “ да й се намери”...Някога не смогвах вечер да приготвя всичко и след работа го пазарувах. Колежките разбраха историята и взеха да ме наричат “леля Надка- така се казваше моята “осиновена леля”. И така- повече от две години! Семейстнвото ми не знаеше,но не мисля,че щеше да има против!

За себе си не спестявах, не подозирах дори, че ще дойде време някой на мен да помага. Капиталистът- работодател ми плащаше добре, дори беше обещал , че ще отида в служебна командировка в Париж. Обаче, когато поисках и отпуска през това пътуване защото имах сестра там, той… ме уволни! Изпаднах в шок и паника! Как ще се справя?! Не се намираше вече лесно работа. А и леля Надка...Реших да отида на църква. Да се помоля за незабавно оправяне на съдбата ни. Избрах “Св. Петка” в центъра на София. Там се отбивах до сега и с повод и без такъв. Както вървях унесено към нея, чух музика на акордеон. Отдалече видях пред единия вход на църквата седнала жена на тротоара и с един мъничък детски акордеон свиреше някаква мелодия. Пред нея имаше кутия, в която минувачите пускаха стотинки. Когато наближих и...само дето не се струполих от изненада! Това беше моята леля Надка!! Защо, защо се питах, не беше ли достатъчна моята помощ? Храната която носех беше дори за повече от един човек! Пари не й давах, но имаше и пенсия за да си плаща сметките! Всъщност, шокира ме, че не ми е казала за това си деяние… В миг мелодията беше секнала. Тя ме бе видяла също! Стана бързо, дръпна ме и безмълвно ме поведе някъде. И аз не бях в състояние да говоря, просто вървях след нея. Качихме се на трамвай, който ни отнесе в Дървеница. Там, моя шок ескалира, когато спряхме в един старчески дом! Досещах се вече за края на събитията около нея! Ала разбрах, че не беше съвсем така, щом тя довърши нейната трогателна история…

Трябвало да постъпи в него, след като продали апартамента й. Там се почувствала по- богата от другите… Била още здрава, имала мен като опора и взела да помага на живущите в тоя дом. Стари, оболели или изоставени от близките си хора. Носела моята храна, която не стигала за всички и трябвало да “приработва” пред църквата….Забравих за моя жест, изуми ме нейното благородство да споделри всичко, което има, с по- нещастни хора! Някои, от които не били хапвали банани, но имат спомен за бонбоните от младостта си, макар и твърди за беззъбата им сега уста...И си спомних, че тя поиска да и нося само готова за ядене храна, да не я приготвя. На всекиго по хапка, но я е разделяла с другите...Почувствах моята отговорност още по- голяма! Вече не ме чакаше на спирката, аз ходех в старческия дом и така се сдобих с още лели. А те чакаха не само храната ми, а и раздумката, от която имаха още по- крещяща нужда! Дори не знаеха как да ми благодарят, а просто ме погалваха по ръцете...Съдбата, изглежда е виждала всичко и скоро ме възнагради. Намерих работа. И в Париж отидох, дори без командировка, та стоях колкото поисках! В следващите години често си мислех за този случай. Стана като в приказката “Направи добро и...го хвърли в морето, то ще ти го върне!” А поведението на леля Надка си беше героизъм от любов към ближния!

24.03...30 год. без майка ми. Написано в нейн помен.