Чашата с кафе стоеше недокосната на малката стъклена масичка. Мира се взираше в ръцете си сякаш там можеше да намери отговорите на въпросите си. Навън бе хладна декемврийска сутрин. Белите пръсти на зимата се бяха впили в голите снаги на дърветата. Небето бе сиво, а силуетът на слънцето се виждаше на небосклона като отдавна забравен спомен от топлото лято. В далечината се чуваше граченето на гарванът. Гласът му бавно отшумя самотен и забравен.
Мира забарабани с пръсти по масата. Хлад се разля по тялото й при спомена за отминалата вечер. Думите от съседния апартамент се лееха като тъжна песен:
- Подновили са разследването. Този път ще ни спипат! Какво ще правим?!
- Тихо, мълчи! Сама ще се издадеш!-мъжът шепнеше гневно.
- Помниш ли какво направихме?- попита сподавен женски глас.- Ние откраднаха дете.
Космите по тила на Мира се изправиха. Студени тръпки залазиха бавно по гърбът й. Тя притаи дъх в опит да запази самообладание.
- Замълчи. Тя е наша дъщеря. Как смееш да говориш така..
Гласов ...