13 авг. 2023 г., 15:40

Тайната 

  Проза » Рассказы
446 1 4
4 мин за четене

                

      Чашата с кафе стоеше недокосната на малката стъклена масичка. Мира се взираше в ръцете си сякаш там можеше да намери отговорите на въпросите си. Навън бе хладна декемврийска сутрин. Белите пръсти на зимата се бяха впили в голите снаги на дърветата. Небето бе сиво, а силуетът на слънцето се виждаше на небосклона като отдавна забравен спомен от топлото лято. В далечината се чуваше граченето на гарванът. Гласът му бавно отшумя самотен и забравен.

   Мира забарабани с пръсти по масата. Хлад се разля по тялото й при спомена за отминалата вечер. Думите от съседния апартамент се лееха като тъжна песен:

- Подновили са разследването. Този път ще ни спипат! Какво ще правим?!

- Тихо, мълчи! Сама ще се издадеш!-мъжът шепнеше гневно.

- Помниш ли какво направихме?- попита сподавен женски глас.- Ние откраднаха дете.

Космите по тила на Мира се изправиха. Студени тръпки залазиха бавно по гърбът й. Тя притаи дъх в опит да запази самообладание.

- Замълчи. Тя е наша дъщеря. Как смееш да говориш така..

Гласовете заглъхнаха внезапно, както бяха започнали. Мира остана там въпреки студа. Взираше се в тъмнината на нощта. Очите й свикнала с непрогледният мрак навън. Тя си спомни за малкото русокосо момиче, което я поздравяваше с лъчезарната си усмивка и сини като морето очи. Бе толкова различна от своите родители- нацупени и вечно сърдити. Косите им- черни като зимната нощ,а в очите им се четеше хлад.

    Мира се замисли за денят, в който Ана се бе родила. Докараха я тук тихомълком сякаш се криеха от някого. Една мисъл се загнезди в съзнанието й. Бе натрапчива и постоянна като ромоленето на поточето, което си проправяше път през скалите в планината:

 „Ани не е тяхно дете.“

Думите закънтяха в съзнанието й- настойчиви и силни като пролетен вятър. Мира не можа да изгони образът им от главата си. Спомни си денят, в който я доведоха. Странната тъга в очите им, която бавно си проправяше път сред булото на щастието, примесена с болезнена решимост. Когато Мира се опитваше да докосне детето им, те я гледаха със смесица от гняв и учудване. Тази реакция винаги й се струваше странна.

Мира поднесе чашата с изстиналото горчиво кафе към устните си. Студенина се разля във вените й. Докосна с пръсти слепоочията си в опит да овладее пулсиращата болка. Искаше да помогне на Ана. Отдавна забравеното майчинско чувство я завладя.

Излезе навън. Студеният вятър погали прошарените й коси, а дъждът се пропи в дрехите й. Тя помаха на едно жълто такси, което минаваше по улицата. Качи се вътре, от където я посрещна миризмата на цигари и парфюм. От тази смесица, стомахът й се обърна и тя усети неприятното парене точно под гърдите си.

    Спряха пред библиотеката и Мира слезе там. Влезе в голямата каменна сграда под зоркият поглед на паметникът пред тежката й порта. Седна пред компютъра и заразлиства старите вестници. Една статия се наби в съзнанието й. Тя се зачете, а ръцете й се разтрепериха.

„ Момиче отвлечено от родилното отделение. Който има повече информация да се обади на един от следните телефони.“

Мира покри устата си с ръка в опит да спре викът, който намираше в нея. Принтира страницата със статията и вече навън, отново се взря невярващо в името на болницата. Там работеше Ралица-майката на Ана по онова време. Мира вече бе сигурна в откритието си.

Вървеше безцелно по улиците, а мислите й се лутаха в онази вечер , когато чу разговорът. Вината от чутото я раздираше. Тогава реши. Набра номера, посочен в черно-белият лист измачкана хартия. Ръцете й трепереха, а в очите й се четеше ужас. Чу се уморен мъжки глас отсреща:

- Пето РПУ, кажете.

- Искам да Ви споделя една информация за отвлечено дете от родилното преди 5 години....

- Да, слушам ви.- Гласът отсреща потрепера.

Мира разказа накратко за разговорът онази вечер и подозренията си. Даде адресът на съседите си. Камъкът, който се бе настанил в сърцето й изчезна. Въпреки сивотата на денят навън, по тялото й се разля топлина. За пръв път си пое дълбоко въздух с пълни гърди. Само едно тихо гласче предателски повтаряше: „ Сега какво ще стане с Ани. Ще загуби единствените родители, които познава!“

                  ********

Мира стоеше пред вратата на апартамента си и наблюдаваше как полицаите отвеждат съседите й. Сълзите в очите на Ани докато повтаряше: „ Искам мама....“ се забиваха като нож право в сърцето й. Дали не бе сгрешила. Нима не можеше да замълчи. Бе разбила животът на едно дете.

Тогава дойде тя. Жена на средна възраст. Ходеше леко приведена с празен поглед. Косите й бяха руси, а очите сини като морето.

„Също като Ани.“ помисли си Мира.

Когато видя детето, в очите й се появи едно пламъче. Едва сега се събуждаше от кошмар. Прегърна плачещото дете и самата тя зарида на свой ред.

 По-късно Мира разбра че Ралица бе загубила собственото си дете преди пет години. Бяха й казали, че самата тя никога повече нямаше да има деца. Всеки ден гледаше чуждите деца в родилното отделение. Радостта в очите на майките се забиваше като нож в сърцето й. Мъката и болката я бяха накарали да открадне чуждо дете. Ани обаче не успя да излекува болната й душа. Със смъртта на детето си, тя бе загубила надежда. Всяка нощ сънуваше как го държи в ръцете си. Мира посещаваше Ралица в затвора. Гледаше тъгата в изморените й очи и си спомняше за собственото си дете, което бе загубила. Така двете лекуваха собствената си болка. Ралица никога не разбра кой я бе издал, а Мира не видя повече Ани. Всяка вечер сънуваше загубеното си дете . Събуждаше се с мокри очи и свито сърце. После отиваше обратно при Ралица и слушаше отново същата история като ехо от една наранена душа- душата на една майка.

 

 

 

© Дора Нонинска Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??