Поисках да избягам. За първи път от двадесет години. Тогава от баща ми. А сега…..от него. Защо ли? Скарахме се. Ей така, без конкретна причина. Най-лошият вид кавга. Резултат от затрупани, не, направо погребани, стъпкани и забравени претенции. Оставаш без отговор, дори да попиташ къде си сбъркал.

  Затова си съблякох пижамата, нахлузих вчерашните дрехи, грабнах си чантата, малко пари, погалих кучето, и тихо затворих вратата. Макар, че исках да я тръшна с всички сили. Да събудя целия вход, да ме спре някой съсед и да ме попита „Какво се е случило”, а аз да му поплача на рамото…..

  Паля колата и тръгвам нанякъде. Купувам си приспивателно и вода. И мисля. Продължавам да не вярвам, че и на нас се случи. И все пак съм навън, посред нощ, сама, в раздрънканото Тико, пред един хотел, в който няма места.

  По-натам – не знам. Засега. Да спя ли в колата? Нне, не ми стиска. Отварям прозореца. Боже, каква тишина. Главата ми е празна. Всички светофари мигат на жълто. Колко да чакам? Той дали спи? Оставих му бележка. Важно е да я прочете преди да съм се върнала. Че къде ще ходя. Я да се прибирам. Ще се изкъпя с гореща вода, ще пия едно мляко, ще почета, и може би ще се унеса. Да, така ще направя. Няма да го будя.

  Пътуването из града нощем е много отрезвяващо. Особено кръстовищата. Никой не ти казва дали си с предимство. Трябва да се оглеждаш и да преценяваш сам. Стигнах невредима. Колата е невредима. Паркирана на сигурно. Никой не краде в нашия квартал. Не и когато паркирам на обичайното си място. А моето си стои празно. Като главата ми. Там няма нищо за грабене. В колата, де.

  Асансьорът си е на първия етаж, където го оставих. Никой не е разбрал, че ме няма. Кучето сумти иззад вратата. През шпионката струи светлина. Събудил се е. Отключвам и влизам, а той стои пред мен с изписан въпрос на лицето. Облечен като за работа.

- Какво беше това?
- Кое?, питам
- Това.
- Ми, нищо, не можах да заспя, бях до аптеката. А ти, защо си станал?
- Защото….
- Къде отиваш?
- Навън. Може да разходя кучето.
- Защо не вземеш мен вместо кучето?
- Защото не искам.
- А ако аз пожелая да дойда с теб?
- Ела….
  Мълчание. Стоим пред вратата. Поглеждам към масата в кухнята. Бележката е отворена.
- Нямаше места в хотела….смотолевям.
- Какъв хотел?
- Онзи, нали го знаеш.
- Ти си имаш легло! Тук!
- Но ти каза, че не можеш да спиш до мен.
- Не е вярно!
- Забравяш. Това бяха думите ти…
- Чакай, аз вече много нощи не спя…..
- Именно, преча ти…
- Не, аз ти преча…
- Не е вярно, не е вярно…. Трябва да решиш какво искаш.
- Решил съм отдавна. Ела да си легнеш.
- А ти? Без теб няма да заспя…
- И аз без теб няма…..

  Запушен нос. Подути очи. Големи ръце около мен. Падат всички сълзи. Пак мълчим.

- Хайде, нали си взела хапче. Даже ще сънуваш.
- Не искам сънища. Само ако си до мен.
- Идвам, само да се измия.

  Лежим в тъмното, обърнати един към друг. За първи път от няколко месеца. Не пускам ръката му. Той не пуска косата ми. Така се събудихме на сутринта. Нищо не се е случило. Нищо сериозно. Всичко е както си беше. Освен единият бял косъм в повече. Ще се боядисам още утре. Но преди това ще му кажа довиждане. На косъма.