Поисках да избягам. За първи път от двадесет години. Тогава от баща ми. А сега…..от него. Защо ли? Скарахме се. Ей така, без конкретна причина. Най-лошият вид кавга. Резултат от затрупани, не, направо погребани, стъпкани и забравени претенции. Оставаш без отговор, дори да попиташ къде си сбъркал.
Затова си съблякох пижамата, нахлузих вчерашните дрехи, грабнах си чантата, малко пари, погалих кучето, и тихо затворих вратата. Макар, че исках да я тръшна с всички сили. Да събудя целия вход, да ме спре някой съсед и да ме попита „Какво се е случило”, а аз да му поплача на рамото…..
Паля колата и тръгвам нанякъде. Купувам си приспивателно и вода. И мисля. Продължавам да не вярвам, че и на нас се случи. И все пак съм навън, посред нощ, сама, в раздрънканото Тико, пред един хотел, в който няма места.
По-натам – не знам. Засега. Да спя ли в колата? Нне, не ми стиска. Отварям прозореца. Боже, каква тишина. Главата ми е празна. Всички светофари мигат на жълто. Колко да чакам? Той дали спи? Остави ...