Не е хубаво хората да си причиняват телесни повреди. Нетелесни може, за тях трудно осъждат, пък и всеки у нас си е малко смахнат, така че нетелесно всички сме добре само условно.

     Телесната повреда е лошо нещо. С телесна повреда може да станеш инвалид. У нас инвалидите са много, твърде много за броя на населението и криминално много спрямо броя на пенсионерите. Но какво от това? Та ние се инвалидизираме рано, за да можем към края на живота да сме в най-висша категория инвалиди, трета или четвърта степен – като каратисти с черен пояс.

     Искам да кажа, че – ето, както виждате, телесната повреда у нас е повсеместна.

     – Но хората се бият за щяло и нещяло! – ще възразите вие групово. – Какво да направим?

     – Абсолютно вярно! – ще потвърдят друга група от вас, която досега е стояла анонимна. – Бият се по околовръстното, бият се извън околовръстното; млатят се по села и градове, по паланки и столични градове...

     – Какви столични градове, бе? Столицата у нас е една! – ще заспори трета група от вас.

     – Една е друг път! – ще отвърне втората група.

     – Всеки град сам си е столица! – ще обобщи третата група. – Даже всяко село. И всеки дом дори! Всеки човек е столица на твърдината си!

     – Каква твърдина, бе мекотело!

     – Безгръбначник!

     – Амеба!

     От спора ще се зароди бой, от него пък – телесни повреди.

     Виждате, че в подходяща среда телесната повреда от индивидуална става общочовешка, социална: досущ като поезията. Особено у някои групи – така да се каже – на природонаселението.

     Както държавата, обзета от трескава до филантропия добросърдечност, се зае да ни санира вместо сами да си го правим това, тя също пое и функции по телесното ни увреждане, защото ние и това не го правим като хората. С тези заплати и пенсии властите увреждат най-ефективно и трайно телесата ни, а извънтелесно, както казах, отдавна сме увредени. Държавата ни убива по тунели, бие ни и мачка по магистрали – калпави и дупчести като швейцарско сирене (и ние най-после да заприличаме по нещо на швейцарците!); държавата ни млати с безработица, лошо здравеопазване и с непосилни данъци, които са толкова плоски, че бедността ни се пързаля по тях като прокурор по закон. И когато държавата те изпързаля, чувстваш се някак недолюбен, но остойностен: все пак телесната ти повреда е вече въпрос държавен, социален, въпрос на политика и на закон.

     – Ама какви ги говорите? – ще възрази първата група от вас.

     – Та това е противодържавна агитация! – ще удари по самочувствието си втората група и то, самочувствието, ще се спука безшумно. После ще спихне и телесната му течност ще изтече.

     – Вие сте антагонистичен цирей! – ще ме определи третата група и ще ме стисне за гърлото, та да пукна като всеки нормален цирей.

     Не ме убивайте! Смъртта също е телесна повреда. Пък и с какво ще съм ви по-полезен мъртъв? Само се опитах да уточня, че телесната повреда е лошо нещо, когато си я причиняват увредени хора. Само това. А също и че когато телесната повреда е държавна политика, инвалидите са само елемент на нейния успех. На напредъка на държавността у нас, така да се каже.