Животните усещаха, че ще се завихри силна и страшна буря: черни гарвани издаваха грозните си звуци, грижливи женски котки прибираха малките си в задблоковите пространства и в изоставени мръсни кашони, за да ги предпазят. Светлосиньото небе над градчето мигом притъмня в лилаво и силен вятър атакува телата на дърветата.
Катя почти никога не се интересуваше от климатичното положение и от това дали ѝ е прекалено студено, или прекалено топло. Осемнадесетгодишната девойка отдавна се бе отказала да води съответстващ с единиците за нормалност живот. Момичето прекара много тежко детство – на едва осем години понасяше язвителните нападки на съучениците си, насочени към наднорменото ѝ тегло. Когато навлезе в пубертета, я осени мисълта да спортува, но отривистото поклащане на телесните ѝ мазнини я убеди, че трябва да си стои вкъщи.
– Тирът влиза! – гнусните слова на малките деца от близкото минало бяха забити в съзнанието ѝ завинаги като стрели в гнойна плът. Госпожицата се раздираше от неописуема душевна болка, връщайки се към облечените в срам времена. Колкото и да се стараеше да не си спомня, те често изплуваха от калните си леговища и атакуваха почти затворената рана.
„И тъй! Стигнах до дванайсти клас…“, дори и мислено тя не си позволяваше да възприеме в света си някаква форма на емоция. Отпусната на мекото легло в стаята си, с празен и изтормозен поглед наблюдаваше перлените зъби на Джъстин Бийбър, сияещи от жълтеникави плакати по мазните стени. Въздухът ухаеше на боза.
Дванадесети клас е напрегнат и изпълнен с терзания етап, през който всеки младеж избира по каква пътека ще поеме. Убеден съм, че в определени мигове абитуриентите се чувстват като прободено с ко̀рда око. Да те засипват с безкрайна информация, е тягостно, но когато чуеш звънливата мелодия, ознаменуваща края на твоя ученически живот, се изпълваш с животворни сили и сякаш си на крачка да полетиш.
„Там, където започва шумът, свършва моето присъствие!“, с крив почерк бе написано това откровение на бял лист, легнал на дървеното бюро, разположено в единия край на стаята. Бих казал, че той е самотен, но никога няма да мога да го направя, тъй като с нищо не съм заслужил тази привилегия.
– К`ва ли матура да държа… – продължаваше да си мънка тя. – Кого ли го е грижа за тези неща…
Катя, макар че външно си придаваше вид на безчувствен човек, дълбоко в душата си винаги е била крехко, ранимо и различно момиче. В осми клас, докато съученичките ѝ обличаха блузки с разкрито пъпче и къси дънкови гащета, прилепнали към бедрата им, грозното патенце хапваше хамбургери и пиеше ко̀ла на задните чинове. Те бяха нейното кътче – мястото, което я караше да се чувства спокойна и освободена от хорските предразсъдъци, стягащи мозъка ѝ като менгеме.
– Трябва да намалиш да̀жбата, затлъстяла си! – бъдещата абитуриентка чудесно помнеше дрезгавия глас на стария учител по физическо и деня, в който той изрече тези слова пред целия ѝ клас. Без съмнение, училищните години представляват основен етап в израстването ни – завързваме приятелства, усмихваме се и плачем, но не за всеки това е така.
Някои само плачат…
Размишленията на младата дама за това какъв втори зрелостен изпит да полага бяха небрежни, лениви и избягали от съдържание и вяра. По пистата на пухкавите ѝ бузи се разливаше солена пот, кафявите ѝ очи копнееха да са затворени, а уморените устни едва изпускаха въглеродния диоксид към неговия естествен път.
Твърд глас:
– Катя, трябва да промениш начина си на живот, за да се почувстваш щастлива! Нуждаеш се от трезва преценка и здрав разум! Поеми контрол над собственото си Аз! Създай модел на бъдещето, от което искаш да си част!
Бръщолевене:
– Хич не го мисли! Всичко ще се нареди! Отдай се на удоволствия и ако не забравиш, намери си някаква работа, благодарение на която ще преживяваш, без да се напрягаш.
Тих пукот:
– Тря`я да уча… А, мързи ме, заспивам…
Може би тя щеше да се телепортира в улеснения свят на благоуханните сънища, за да не чува противоположните тътени в главата си. Тях ги има както в мен, така и в теб. Факт е, че ни преследват във всеки един миг, в който се движим – когато нощта спусне булото си, те ни гледат в очите, когато сме на крачка от важно житейско решение, те ни шептят; когато напуснем родния си дом, те отново и отново са тук, за да разкажат ефирна приказка за едно време, в което всички сме били просто деца с фантазия и мечти.
Катя все пак се отдели от леглото. Ако не бе нужно да пазарува, надали щеше да го стори, но баща ѝ, преди да отиде на работа, изрично заяви, че когато се върне, иска да завари спретната къща и подготвена вечеря. Отношенията помежду им се развиваха изцяло на битово равнище. Щом си изпълняват задълженията и взаимно не си пречат, значи няма проблеми. Той ходеше в склада, а тя – на училище. Той изкарваше пари, а тя се грижеше за неговото засищане.
– Виж я, Нели, колко разпусната ходи. Толкова ли няма пари да си купи нормални дрехи! – изсъска помощник-продавачката в малкия магазин, след като меланхоличното момиче затвори вратата след себе си на излизане.
– Някои хора отдавна са изгубили пътеката към себе си… – мъдро отсече Елена и повече не се обади.
Не бе и нужно…
Не мисля, че брилянтно мога да боравя с всички научни постулати, за да обясня пасивното отношение на девойката към заобикалящия я свят. Чешкият мислител Анос Комненски, създател на „периодизация на детското развитие“, именува третия етап от него „юношество“ и твърди, че през следващия, който трае от 18 до 24 години, индивидът трябва да развие своята воля. Наченки на подобен прогрес в унилата ученичка не се наблюдаваха.
Неприятно, нали?
По пътя към вкъщи дрипав бездомник я помоли за пари, тя, без да го погледне, продължи да се тътри и наум си каза, че светът е пренаселен от подобни мъже и жени, изпуснали юздите на собствените си животи. „Вертикални недоразумения!“ – стреляше хапливо слово на улицата.
Като се прибра, си почина – вероятно бе доста изморена от изискващия физически усилия процес, – и мудно разтовари нужните за вечеря продукти. Вечно ядосаният татко днес щеше да се нахрани с резени салам и сирене. Катя се надяваше да не са го вбесили по някакъв начин на работа. Колегите му винаги си намираха причина – човек, колкото и да се бори срещу негативизма, настъпва момент, в който изригва и всички усилия остават напразни.
Кольо Ставрев, чийто усукан черен мустак наподобяваше щастлив панаир на безброй малки мравчици, не делеше думата си надве. Предизвикат ли го – ще отвърне! Настъпят ли го – ще събори! Отнемат ли нещо негово – ще си отмъсти по най-справедливия „рицарски“ начин! Така възприемаше живота той – като юмручен удар срещу бариерите, представляващи опасност за личната изгода на еднотипните му интереси.
Звук от телевизор:
(…Тръгнала ми е Миленааа…)
(…за бистрааа во̀даа стууудееенааа…)
Кольовата дъщеря изпитваше дълбоко вкоренена любов към народната музика. В училище обожаваше да наблюдава танците на състава и дори тайно си мечтаеше да стане част от него някога. Но порасна и реалността я затисна като съдбоносна диагноза в изпоцапаните ъгли на сива болнична стая. Танцьорките бяха слаби и фини, а тя – тежичка. Това обстоятелство образуваше болезнената разлика между тях; разлика, заради която съществуваха подигравките и сълзите в очите на стеснителните деца.
Ставрев заключи ръждясалите врати на склада и въздъхна. Нощта го гледаше гола, поруменяла и възбудена. Севернякът докосваше с фино перо най-деликатните точки от тялото ѝ и пееше. Строгият мъж разтри лицето си с уморена длан и си припомни какво е било и как са я карали едно време.
Когато се запозна с майката на Катя, бе едва на двадесет и пет – жребец в разцвета на силите си! Всяко време носи вкуса на същността си – а и не само! Настоящето, дъхтящо на развалени яйца, отстъпваше на окъпаното в рози минало. Бащините гърди преливаха от носталгия, сила и любов, но последната по правило остава заровена сред пластовете на суровата действителност.
Долу в града нямаше жива душа. Празните опаковки от сладкиши и цигари, съчетани с липсата на полъх движение, създаваха неприятното усещане, че някой дебне в гръб. Работникът се прибра вкъщи, без да засече познато лице по улиците, за около трийсет минути. Веднага след като влезе в дома си, стана свидетел на картина, задвижила механизмите на умилението – Катя бе заспала на масата, вероятно изтощена от готвенето.
(…КАТО СЕ ВЪРНА, ВЕЧЕРЯТА ДА Е ГОТОВА!!!...)
Едва сега той осъзна колко е пораснала неговата малка дъщеричка. В душата на изморения от тежък физически труд мъж се възпламени една непозната до този миг искра – стана му топло. Крехкото бебче, което пое в ръцете си преди осемнадесет години, бе очарователна дама, готова да триумфира в тежката битка срещу лукавия живот. Ставрев, чиито възприятия изчезнаха след развода с жена му, си представи, че Всичко на този Свят рухва отгоре му, за да го накаже за думите, за погледите; за отсъствието в света на една девойка, която в този прояден от злоба делник би била благодарна и само на учтиво поднесено „Как си?“.
– Кате… – побутна я внимателно и нежно. – Миличка…
Последната дума, обкована в златната броня на истинската човечност, говореше, че един родител от мъжки пол може да изкара на показ чувствата си. Свенлива и неосъзнала случващото се, тя се събуди, разтри очи и изрече с известен боязън:
– Татко, вечерята е готова…
Той се усмихна.
– Миличка, благодаря ти за труда, който полагаш! – устните му се присвиха, сякаш щеше да заплаче. Кръвта бавно нахлуваше в главата му.
– Ня… – опита се да каже „няма защо“, но внезапно бе прекъсната.
– Има защо!
Светлината от 60-ватовата крушка озаряваше лицето на персоната, звучаща безкрайно убедена в думите си. Катя реши, че този момент никога повече няма да се повтори, изправи се и прегърна своя най-близък под акомпанимента на далечни хорски прозявания, ревове на автомобили и спорове, заради които сме вечно отчуждени и навъсени на сцената на живота.
– Когато с майка ти се разведохме, не знаех как ще продължим напред – ти беше толкова малка… Обичам те, въпреки че не го казвам толкова често. Тревожа се за теб.
Тя го гледаше слисана.
– Сгреших! Не биваше да се отдръпвам! Бях объркан… Не знам какви са интересите ти и как запълваш свободното си време. Това ме кара да се чувствам жалък. Работата ме отвлича от проблемите. Не мога да кажа, че всичко върви идеално, но парите ни стигат… – миг на мълчание. – Аз… – Ставрев рухна в сълзи.
Щерка му, преодоляла моментното стъписване, тихо рече:
– Поплачи, татко, поплачи…
Десет години по-късно…
Топъл летен ден. Пред жилищния блок, обитаван от психоложката Катя, дръвчетата се усмихваха и приятелски възвеличаваха багрите на зеленината си. Небето наблюдаваше през лупа ритмичното движение на мъже, жени и деца, като от време на време отпийваше аристократично от горчивото си кафе.
– Мамо! Мамо! – малкият Никола, чиито големи, сини и изразителни очи можеха да пленят и най-коравосърдечния човек, бе видимо развълнуван и желаещ да сподели нещо.
– Кажи, миличък! – грижовната му майка го помилва по главата и го целуна по челото. Мирисът му ѝ напомни за баща ѝ, за неговите думи, за снагата му, за мъжкото му присъствие. Ако имаше начин да го върне на Земята, щеше да го стори, но пред смъртта сме безсилни и еднакви – малки точици в необятната шир. Когато не оценяваме близките си, рано или късно ги губим и разбираме какво е да се усмихваш със забит в сърцето нож. За тази болка цяр не е открит. Времето притъпява, но не лекува!
– Мамо, дядо гледа ли ме отнякъде? – Ники знаеше, че дядо Кольо е звездица. Неопетненото му гласче се разнесе из въздуха като песен на врабче. От очичките му падна диамантче любопитство. Съжалявам, че не мога да го уловя през листа, но съм благодарен, че наблюдавам този грациозен полет.
– Гледа те, гледа всички нас.
– Как да му кажа, че го обичам? – невръстното момче зададе мъдър въпрос, достоен за уважение.
Син синигер кацна близо до тях.
– Затвори очички… – тя усети буцата в сърцето си. – И му го изпрати. Той все някога ще го получи…
© Димитър Драганов Todos los derechos reservados