Трагедията на евентуалното бъдеще
Имам десетина фланелки на „Левски“. Сини, че и една жълта. Големият син ги поръчва по интернет и ме изненадва. Не ги отказвам, макар че годините някак си не пасват на образа. Но пък съм роден в ден, когато „Левски“ става шампион през 1953 година – въпреки нареждането да отстъпи на партийно-държавния тим…
Та – вървя си аз и виждам до съседния блок събрани дечурлига. Играят си. Единият вика: „Само „Левски!“. Аз, разбира се, отговарям учтиво. И – професионално повреждане - викам: „А какво знаете за истинския Левски, за Апостола?“.
Другото момче почва несмело: „Биха едни македонци, сега ще играят май с израелци…“.
„Не, не – за Апостола на свободата какво знаете?“.
Споглеждат се. Първият казва: Май се казва Иван…“
Поправям: „Иван е баща му, той е Васил Иванов Кунчев…“
„Учили сме“ – несмело отговаря първият… „Ама сега е ваканция…“
Сдържано им казвам няколко думи за Апостола, натъртвайки, че без него България надали би имало…
Слушат – факт. И даже единиятпотвърждава: „На 19 февруари поднасяхме венци“…
Оказва се, че ще бъдат в шести клас…
И какво знаят тези българчета за българската история и българските герои?
Както са казали отдавна – скрий историята на един народ и си го унищожил…
При това не питах за Раковски, Бенковски, Волов… А за най-най-най…
Черно бъдеще за народа…
Хората ще се оправят. Даже може да са по-щастливи в друга държава, с друга история, сред други себеподобни…
Пък ние няма да видим, нито ще ни вълнува…
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Георги Коновски Todos los derechos reservados
