Трагедията на евентуалното бъдеще
Имам десетина фланелки на „Левски“. Сини, че и една жълта. Големият син ги поръчва по интернет и ме изненадва. Не ги отказвам, макар че годините някак си не пасват на образа. Но пък съм роден в ден, когато „Левски“ става шампион през 1953 година – въпреки нареждането да отстъпи на партийно-държавния тим…
Та – вървя си аз и виждам до съседния блок събрани дечурлига. Играят си. Единият вика: „Само „Левски!“. Аз, разбира се, отговарям учтиво. И – професионално повреждане - викам: „А какво знаете за истинския Левски, за Апостола?“.
Другото момче почва несмело: „Биха едни македонци, сега ще играят май с израелци…“.
„Не, не – за Апостола на свободата какво знаете?“.
Споглеждат се. Първият казва: Май се казва Иван…“
Поправям: „Иван е баща му, той е Васил Иванов Кунчев…“
„Учили сме“ – несмело отговаря първият… „Ама сега е ваканция…“
Сдържано им казвам няколко думи за Апостола, натъртвайки, че без него България надали би имало…
Слушат – факт. И даже единиятпотвърждава: „На 19 февруари поднасяхме венци“…
Оказва се, че ще бъдат в шести клас…
И какво знаят тези българчета за българската история и българските герои?
Както са казали отдавна – скрий историята на един народ и си го унищожил…
При това не питах за Раковски, Бенковски, Волов… А за най-най-най…
Черно бъдеще за народа…
Хората ще се оправят. Даже може да са по-щастливи в друга държава, с друга история, сред други себеподобни…
Пък ние няма да видим, нито ще ни вълнува…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Георги Коновски Всички права запазени
