Очите ти, момиче, са хартиени топчета, от онези, белите листи (формат номер четири)... (извадени от принтера на някое от случайните ти работни места), за да надраскаш поредното - в напреднала бременност умопомрачение. Да почерниш белотата им с глупостите си, та чак докато узрее вечерта, когато се протягаш слепешком в тъмното (отново!) търсейки телефона на нощното шкафче, (преди да се пренесеш в света на сънищата) за да започнеш отново да пишеш, да пишеш... докато поантата на думите не се слее със залязващите ти зеници... Точно от това са пресъхнали очите ти - като пустиня, обезводнили са същността си от опита ти да видиш, от опита да превъзмогнеш всичко чрез думите, които милват, които болят... Тогава, тогава започваш да се променяш, защото трябва да се промениш, а не защото искаш. Опитваш се да започнеш всичко отначало, купуваш си орхидеи... оставяш ги да умрат, за да си купиш нови. Гледаш в нищото и прелистваш страниците на поредната непрочетена книга, която стои забравена, отново на ...