Очите ти, момиче, са хартиени топчета, от онези, белите листи (формат номер четири)... (извадени от принтера на някое от случайните ти работни места), за да надраскаш поредното -  в напреднала бременност умопомрачение. Да почерниш белотата им с глупостите си, та чак докато узрее вечерта, когато се протягаш слепешком в тъмното (отново!) търсейки телефона на нощното шкафче, (преди да се пренесеш в света на сънищата) за да започнеш отново да пишеш, да пишеш... докато  поантата на думите не се слее със залязващите ти зеници... Точно от това са пресъхнали очите ти - като пустиня, обезводнили са същността си от опита ти да видиш, от опита да превъзмогнеш всичко чрез думите, които милват, които болят... Тогава, тогава започваш да се променяш, защото трябва да се промениш, а не защото искаш. Опитваш се да започнеш всичко отначало, купуваш си орхидеи...  оставяш ги да умрат, за да си купиш нови. Гледаш в нищото и прелистваш страниците на поредната непрочетена книга, която стои забравена, отново на нощното ти шкафче, и се радва понякога на случайното ти докосване, промъкваш се тайно в мислите си, в желанието да затриеш всичко с чисто новия си душевен моп. 
Тялото ти е пристанище за огладнелите страсти... без свян, без срам, без болка, без мисъл. Живееш за вчера, когато утре не съществува и се криеш в домашния халат на безразличието. 
Помниш ли онова безлюбовно лято, в което въздухът миришеше на сладко и в очите ти плуваха гондоли. Когато си беше самодостатъчна и нямаше нужда от някой, който да повтаря колко много те обича, помниш ли босите стъпала потъващи в горещия пясък и вперения поглед в дълбокото синьо... когато сърцето ти акостираше на странни мъжки пристанища и отплаваше недокоснато още преди да се разпука светлината. Когато стискаше здраво ключа за вратата с табелка “Неудобни въпроси” и стигаше твърде далеч в целта си да съхраниш себе си. Помниш ли пурпурните върхове на желанията си, изгладнелият ти език размекващ мъжките колене и изпълненият въздух със секс клишета. (Be My Valentine for a minute) Обичаха те... и още как... а ти ги приютяваше за малко между краката си, галеше ги по главата мислейки си, (с почти еволюиралите си мисли) колко нищожни са те и колко извънземна ти. Обладаваше ги с чувството си за собственост и ги захвърляше в осанката на най-достолепния си метаморфозен завършек. Тогава се наложи да преболедуваш люляковите си нощи, червените фенери в зениците си и мръсните чорапи на поредния “прекрасен”. 
Трябваше, трябваше да рестартираш деня, да избягаш от кошмарания сън и да осъзнаеш, че не си главната героиня в този живот, нито пък ще бъдеш такава в поредния... 
А някога... беше вечност, живееше за да живееш, за дъжда, за слънчогледите, за себе си, за другите... Оставяше тъгата на дивана в хола, излизаше по чехли в снега, ловеше снежинки и рисуваше звезди по запотените стъкла на зимата. Откриваше нови страсти, палеше фенери в очите си, обличаше се в есенни багри, колекционираше умиращи листа и си правеше чай от билки за всяка болка. Обичаше... и още как. И те те обичаха, защото знаеха как умееш да обичаш. Защото умееше да пренареждаш емоционалното си домино до перфектност. Не живееше в епруветка, усмихваше всички и се усмихваше на себе си. Беше “The one and only”. Гаджето, майка ти, шефа и приятелката ти, винаги очакваха от теб невъзможното, но ти беше непоклатима, като Empire State Building, желязна, като Tour Eiffel и женствена като “Шушана”, абе, перфектната жена.
Усмихваше се иронично на тези, с убитите мозъчни клетки и си внушаваше, че светът е розов. Имаше мечтаната работа, идеалните приятели, домът ти беше изтъкан до перфектност, чувствата прилежно изгладени по закачалките, кучето ти със завиден груминг, а мъжът, мъжът - приказка. 

Сега... сега си история... от онези, които се забравят, които изчезват... като нещо, което никога не е било. 
(No more illusions, no more expectations)