Триъгълният светилник
Триъгълният светилник
От известно време братятя в Скалния Манастир живееха в напрежение. Обичайната им летаргия, която оправдаваха с думи като „съзерцание” и „самовглъбяване” беше нарушена един топъл пролетен следобед. Брат Никодим – най-кроткият от тях, който за трите години в манастира говореше само по време на молитва – се изправи и запя никому неизвестен псалм:
Триъгълен светилник
кротко мрака освети.
На хората закрилник,
Отче Святи, изпрати!
Монасите вдигнаха глави и се спогледаха в недоумение. Старият Игумен хвана младока за раменете и го разтресе:
- Никодиме, чедо, не богохулствай. Грях си слагаш на душата, а обет си дал.
- Видях го... с очите си го видях, дядо игумене. Видях го така, както те виждам теб. Слава на Бога!
- Момче, спри се! Какво си видял?
- Сам Бог ми се яви. Триъгълен светилник, къде над хората свети, мрака в душите да разпръсне.
- В името на Иисуса Христа, замълчи, сатана! Отивай в килията си. Три дена стой на пост и молитва. После ела при мен на изповед и опрощение. Бог да ти е на помощ!
Никодим целуна ръка на игумена и се оттегли мълчешком. В погледите на другите монаси, обаче, се четеше безпокойство. Ревност разяждаше душите и умовете им, защото всеки се стремеше към това да види Бог първи. Нямаше да бъде честно най-младият от тях да ги лиши от честта, която им се полагаше по право. Тази мисъл беше пуснала най-дълбоки корени у игумена. Ето защо, вместо да учи послушниците си на смирение и вяра, той подклаждаше огъня на нетърпимост помежду им.
Трите дни минаха в напрежение – почти никой не се хранеше, а сутрешната и вечерната служи се претупваха на две, на три. Който и да минеше покрай килията на Никодим, се спираше и опираше ухо на вратата. Тишината по-скоро ги плашеше, отколкото ги успокояваше.
На четвъртия ден сутринта Никодим не слезе за изповед, както му беше казано и игуменът се качи сам при него. Когато влезе, видя младия монах паднал на колене. Погледът му беше втренчен в тавана, а устните му трескаво повтаряха: „Триъгълен светилник... триъгълен светилник...” Игуменът слезе при другите монаси и произнесе решението си – Никодим да бъде зазидан в скална ниша под манастира. Така злият дух щял да ги остави на мира. Друг начин нямало. Без много да му мислят, монасите изпълниха нареждането с радост.
В началото животът в манастира потече както обикновено. Летаргията отново завладя монасите и дори някой да имаше прозрение, си мълчеше кротко, а да не го застигне съдбата на Никодим. На третия ден започнаха да се случват странни неща. Първо изчезна камбаната – сякаш се беше продънила в дън земя. После, всички свещи загаснаха по време на вечерна служба. Когато, обаче, две седмици по-късно трима монаси скочиха в морето, хванати за ръце, игуменът се изплаши сериозно. Реши да прочете заупокойна молитва за душата на Никодим. Хвана кръста, но тутакси го изпусна и изрева от болка. По дланта му се надигнаха огромни мехури, като от изгорено.
Тогава игуменът нареди на двама от по-младите монаси да слязат в нишата и да извадят тялото на Никодим, за да бъде погребан като праведен християнин. Макар и много изплашени, те се подчиниха – така бяха научени. Мина се доста време и тъкмо игуменът се чудеше дали да не слезе сам, когато единият монах изпълзя нагоре. Той скубеше брадата си, а погледът му блуждаеше като на болен от треска. Когато се успокои, той започна разказа си:
- Слязохме долу и бутнахме камъка навътре. Леко поддаде. Тогава видяхме мощите на брат Никодим непокътнати, сякаш спеше. Над него светеше триъгълен светилник. Ей това е, честен кръст – прекръсти се монахът.
- Къде е брат Никифор? – попита игуменът за другия монах, а гласът му трепереше.
- Не видях в морето ли скочи, що ли стана, ама като се обърнах, вече го нямаше. Да бягаме, братя, туй място е прокълнато.
Монасите не чакаха втора покана. Първи хукна игуменът и всички се разпръснаха в различни посоки.
Манастирът опустя. С времето високи бурени опасаха рушащите му се стени. Пътници, замръквали по пътя, разказват, че около полунощ виждали призрачна фигура на монах с вдигнати към небето ръце, а над него светел триъгълен светилник.
27/08/09 г.
© Весислава Савова Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Светле, Тихомир, благодаря ви за милите думи. Димитър, на теб също благодаря за градивната критика. На всички, отбили се на страницата ми, поздрав и признателност за отделеното време.
-
Да си призная частта с "трима монаси скочиха в морето, хванати за ръце" ме накара да се засмея,въпреки,че тонът на разказа като цяло е съвсем сериозен.Не знам защо,но ми навя спомен за "Хилендарският монах" на Талев.За този обем на разказа,според мен малко си го пренаситила със "странните" неща,иначе поздрави за темата.
-
Аплодисменти, Веси!
-
Благодаря ви за милите думи. Ще се опитам да оправдая очакванията ви. Поздрави за всички!
-
Веси, ти си генератор на все по чудни творения.Възхищавам се на фантазията ти ! Поздрави !
-
Продължавай да разказваш...Ще те чета!
-
Веси, светилникът да не угасва в очите и душата ти!
Монасите първи са зазидали зад малодушието и невярата душите си.Привидната набожност и лъжливото смирение не отвеждат до Бога...Благословение се дава само на истински верните на Христа...И колкото и да молят ANNUIT COEPTIS...Бог ще чуе призивът на освободилите сърцата си...Само те имат право да заживеят в хармонията на божествеността... -
Страшно ми харесва как пишеш! Ще те чета!
-
С малко думи - много казано...
Поздравления! -
Веси, порадната мъдрост, която ни поднасяш. Добро и зло, вяра, злоба, божествено и земно... И човекът сред всичко това... Поздрави!
-
Интересна тема, повод за размисли и изводи.Вярата, доброто и злото, винаги актуално и неувяхващо. Поздравления и от мен! Дими
-
Иносказателно! Да се досещаме, че и тъмното живее у нас! Наистина ми хареса. Пък е и майсторски написано.
-
"Без много да му мислят, монасите изпълниха нареждането с радост."
!!! В тези среди ревността (завистта) е най-страшна! -
Поздрав!
-
не спираш да изненадваш...
не спираш да будиш мисълта
и вярата, и съмненията ,
да подаваш ръка в търсенето на смисъла и живота.. -
С голям интерес те чета, Веси!
Продължавай да разказваш...
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
