Триъгълният светилник

                                                Триъгълният светилник

     От известно време братятя в Скалния Манастир живееха в напрежение. Обичайната им летаргия, която оправдаваха с думи като „съзерцание” и „самовглъбяване” беше нарушена един топъл пролетен следобед. Брат Никодим – най-кроткият от тях, който за трите години в манастира говореше само по време на молитва – се изправи и запя никому неизвестен псалм:

                                   Триъгълен светилник

                                   кротко мрака освети.

                                   На хората закрилник,

                                   Отче Святи, изпрати!

     Монасите вдигнаха глави и се спогледаха в недоумение. Старият Игумен хвана младока за раменете и го разтресе:

-         Никодиме, чедо, не богохулствай. Грях си слагаш на душата, а обет си дал.

-         Видях го... с очите си го видях, дядо игумене. Видях го така, както те виждам теб. Слава на Бога!

-         Момче, спри се! Какво си видял?

-         Сам Бог ми се яви. Триъгълен светилник, къде над хората свети, мрака в душите да разпръсне.

-         В името на Иисуса Христа, замълчи, сатана! Отивай в килията си. Три дена стой на пост и молитва. После ела при мен на изповед и опрощение. Бог да ти е на помощ!

     Никодим целуна ръка на игумена и се оттегли мълчешком. В погледите на другите монаси, обаче, се четеше безпокойство. Ревност разяждаше душите и умовете им, защото всеки се стремеше към това да види Бог първи. Нямаше да бъде честно най-младият от тях да ги лиши от честта, която им се полагаше по право. Тази мисъл беше пуснала най-дълбоки корени у игумена. Ето защо, вместо да учи послушниците си на смирение и вяра, той подклаждаше огъня на нетърпимост помежду им.

     Трите дни минаха в напрежение – почти никой не се хранеше, а сутрешната и вечерната служи се претупваха на две, на три. Който и да минеше покрай килията на Никодим, се спираше и опираше ухо на вратата. Тишината по-скоро ги плашеше, отколкото ги успокояваше.

     На четвъртия ден сутринта Никодим не слезе за изповед, както му беше казано и игуменът се качи сам при него. Когато влезе, видя младия монах паднал на колене. Погледът му беше втренчен в тавана, а устните му трескаво повтаряха: „Триъгълен светилник... триъгълен светилник...” Игуменът слезе при другите монаси и произнесе решението си – Никодим да бъде зазидан в скална ниша под манастира. Така злият дух щял да ги остави на мира. Друг начин нямало. Без много да му мислят, монасите изпълниха нареждането с радост.

     В началото животът в манастира потече както обикновено. Летаргията отново завладя монасите и дори някой да имаше прозрение, си мълчеше кротко, а да не го застигне съдбата на Никодим. На третия ден започнаха да се случват странни неща. Първо изчезна камбаната – сякаш се беше продънила в дън земя. После, всички свещи загаснаха по време на вечерна служба. Когато, обаче, две седмици по-късно трима монаси скочиха в морето, хванати за ръце, игуменът се изплаши сериозно. Реши да прочете заупокойна молитва за душата на Никодим. Хвана кръста, но тутакси го изпусна и изрева от болка. По дланта му се надигнаха огромни мехури, като от изгорено.

     Тогава игуменът нареди на двама от по-младите монаси да слязат в нишата и да извадят тялото на Никодим, за да бъде погребан като праведен християнин. Макар и много изплашени, те се подчиниха – така бяха научени. Мина се доста време и тъкмо игуменът се чудеше дали да не слезе сам, когато единият монах изпълзя нагоре. Той скубеше брадата си, а погледът му блуждаеше като на болен от треска. Когато се успокои, той започна разказа си:

-         Слязохме долу и бутнахме камъка навътре. Леко поддаде. Тогава видяхме мощите на брат Никодим непокътнати, сякаш спеше. Над него светеше триъгълен светилник. Ей това е, честен кръст – прекръсти се монахът.

-         Къде е брат Никифор? – попита игуменът за другия монах, а гласът му трепереше.

-         Не видях в морето ли скочи, що ли стана, ама като се обърнах, вече го нямаше. Да бягаме, братя, туй място е прокълнато.

     Монасите не чакаха втора покана. Първи хукна игуменът и всички се разпръснаха в различни посоки.

     Манастирът опустя. С времето високи бурени опасаха рушащите му се стени. Пътници, замръквали по пътя, разказват, че около полунощ виждали призрачна фигура на монах с вдигнати към небето ръце, а над него светел триъгълен светилник.

27/08/09 г.