Една усмивка се отрони и потъна в тъмнината. Една самотна сълза се отрони и се удави в стиснатите до болка устни. Бека се погледна в огледалото - една отчаяна малка фигура, наранена до дъното на душата. Какво ли значение има? Вече не вярваше в нищо. Мракът я беше обгърнал отвсякъде и всичките й усмивки се задушаваха в лепкавото му тяло. Вятърът на промяната не духаше вече... Всичко си беше все същото - любов, омраза, страдание, пак любов, пак омраза. Така в един вечен кръг, в който тя САМА се беше затворила. Един кръг, който отнемаше всичките й сили и вярата в по-светлото утро...
Едно бездиханно ридание се откъсна от изтощеното й сърце и погълна тишината. Светът зашумя. Небето се разтвори с прелстта си. Какво ти небе? Само пластове въздух, но, Господи, колко красиви... Колко истински и колко каращи те да мечтаеш... Мечти ли? Какви ти мечти? Само оптимистични мисли, каращи болката да изглежда по- красива... Но не е ли в надеждата истината? Не е ли тя и в мъката, в огъня на сърцето? Какв ...