Утре ти ще пуснеш мен по вятъра
- И така докога? А когато дойде Финалният ден?
- Вярваш ли в живота след смъртта?
- Зависи. Вярваш ли в живот преди смъртта? Аз обичам да живея. Не е нужно да вярвам, за да живея.
- Сигурна ли си? Сигурна ли си, че не искаш да повярваш? А къде живее твоята същност?
- Аз вярвам в Бог. Другото се живее.
- Но щастието, хармонията, мирът, как може да са ти достатъчни?
- На мен не са ми достатъчни. Аз в момента ги нямам.
- Защо си причиняваме болка. Нужно ли е?
- Аз имам само теб и мен. Да не протестирам за това, че не сме непрекъснато заедно, е равнозначно на това да ускорявам смъртта си.
- Как така да я ускоряваш? А и нали вярваше в Бог?
- Тя в момента лети към мен. Страх ме е. Той е най близо до мен, когато съм с теб. Надявам се да е така. Знаеш ли, миговете, които съм живяла с теб, не съм ги живяла никъде другаде.
- Разбира се, че не си. Един миг не може да се изживее сто пъти.
- Напротив, може.
- Искам да те направя щастлива. Искам да те направя много щастлива.
- Аз се предадох отдавна. Правиш ме много щастлива. Искам и аз да те правя много щастлив.
- Моето щастие е нищо за мен в сравнение с твоето. Искам ти да си много щастлива.
- Може би ако бяхме заедно щеше да бъде друго.
- Но ние сме заедно.
- Знаеш ли, ти ме изпрати в небесата. Но не сме заедно. Все едно падам с парашут, а ти си глухарчето, което ме е пратило там. Страх ме е, че когато стана глухарче, ти няма да си сред моите пухкави постижения. Дали и аз ще успея да те пратя в небесата? Страх ме е. Много ме е страх!
- Ти си изключително умна, смела и красива.
- А ти си изключително красив, смел и умен.
- Смяташ ли, че любовта е банална?
- Смяташ ли, че дишането е банално? Ако смяташ, пробвай да не дишаш и ще видиш.
- Хм...
- Искам да съм до теб винаги.
- Много обичам да разговарям с теб.
- С теб се чувствам сигурно.
- Макар и да не сме заедно?
- Как да не сме заедно, ние сме заедно. Аз вече съм глухарче. Сега сме две глухарчета на една полянка.
- Утре ти ще пуснеш мен по вятъра и всичко ще се повтори отначало. Този път мен ще ме е страх.
- И така докога? А когато дойде Финалният ден?
- Тогава денят ще се страхува. Защото ние сме неговото дишане.
© Йоана Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Мъдрост по вятъра... Харесах!
-
"Аз обичам да живея. Не е нужно да вярвам, за да живея."
Поздравления...!* -
Наситено!
-
Присъединявам се към мнението на Катя. Но ми се ще да кажа и още нещо. Финалният ден, каквото и да означава той, е носител на съдност. Може да е смъртта, а може да означава раздяла. Но нали и смъртта е една по-специална раздяла. А раздялата на двама влюбени е смъртта на любовта им. Когато задуха Времето, всички ние се превръщаме в глухарчета. "Две глухарчета на една полянка". Може би полянката с дивите ягоди от филма на Бергман?! Докато има любов - едно сме. И може би Бог е създал любовта точно за това - за да можем да станем едно. Въпросът е може ли да понесем любовта? Защото почти винаги мечтаем за нещо повече от нея. Но забравяме за онази мъдра мисъл: "Внимавай какво си пожелаваш, да не вземе да се сбъдне!" Поздравление, Йоана. Тук пишеш по-добре от Рей Бредбъри!
-
"Утре ти ще пуснеш мен по вятъра"
Много ми хареса, Йоана!Силно е...
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
Рей Бредбъри ли беше написал в" Параграф 22", че "Смъртта е занимание самотно?!"
Съгласен съм с Младен, че разработваш няколко фундаментални въпроса и го правиш по-различно от Р.Бредбъри, което е знак за оригинална мисъл.
Поздравления, Йоана!