За доста дълго време си бях забранила да мисля, чувствам, мечтая. Всичко бе прекалено болезнено и безсмислено...  а когато нямаш цели, които да преследваш, когато няма хора, на които да държиш, то тогава просто няма с какво да те наранят.

 Когато си сам, без минало, настояще или бъдеще, а само с опитите да забравиш, да скриеш всичко дълбоко в себе си, за да не може никой да види болката, ти е някак по-леко. И дните минават по-бързо, и проблемите намаляват. Доста по-лесно е да мислиш само за себе си, да пазиш само себе си. Да, тогава настъпва един момент на безтегловност, миг на покой, когато си успял да се откъснеш от всички хобита, желания, хора и си казваш, че щом случващото се до сега си преодолял и си оцелял, не ти трябва нищо повече - никакви стремежи, цели, познания... съвсем нищо, освен свечеряването и момента, в който ще си сам, в безопасност, сам със себе си. Лошото е, че и мислите ти са с теб, а в началото е доста болезнено. Не че после е по-леко, но просто не обръщаш внимание.

  Спираш да виждаш малките неща около теб, красотата на природата, на любовта между хората, семейното огнище, приятелските усмивки и копнежи... намразваш всичко това, защото то ти носи болка, болката от света, в който си принуден да живееш, да нямаш право на една усмивка, защото после ще си платиш прескъпо. Защото да се усмихнеш, означава да харесваш нещо. А хората обичат да харесват дадени неща и се привързват страшно много към тях, тъй като те ги правят щастливи. С други думи  те са зависими от тях и отнемат ли им се, да рухват. Именно тези неща са им слабото място. Това е нещото, с което най-лесно се манипулира човек - със слабите му места.

   Мисля, че вече разбирате защо е много по-лесно да нямаш приятели, отколкото да се притесняваш какво може да им се случи, ако не Му играеш по свирката. Разбирате защо по-добре да не отидете на тренировката, единственият час, в който сте си вие и се чувствате добре и правите нещо, което ви харесва, нещо за вас и Той дойде. Не ли прекалено? Да съсипе единствените ви минутки само за вас... не е ли по-добре да не ходите, така поне ще се залъгвате, че сама сте взели решението, а не сте го направили от страх, че хората там могат да пострадат или че може да послужи срещу вас това удоволствие, което си позволявате, за сметка на други неща?

   Не знам за вас, но за мен, 15 годишно момиче, определено беше по-лесно да забравя всичко и всички. Нямах приятели, нямах хоби, нито любима музика, дори мразех и празниците, защото трябваше да съм с него или родителите ми... труден избор - семейството, уюта на дома и постоянен телефонен  терор и недоверие (ревността си казва думата, все пак прекарвах тези 4 дни само с родителите си, а не и с него...) или да не бъде с така обичаното и сплотено семейство с цената на няколко по-спокойни, поне в това отношение вечери...

      Но мисля, че ще се потопите по-добре в историята ми, ако ви разкажа малко за мен, за човека, който бях първите си 15 години. Живеех с майка ми и баща ми. Естествено имам и баба, дядо и вуйчо в града, които обожавам. Другата ми баба живее сама  извън града, но рядко я посещавам. Таа... живеем си добре. Семейството не  е от най-заможните, но е от старата аристокрация, така че името ни означаваше много. Два пъти в годината ходим при баба ми, тъй като е сама жена и да не я оставяме точно на празниците. Тъй като селото се намира на източния край на България, а ние живеем в западния, отиваме за седмица-две. Добра дъщеря съм, никога не съм правила пакости, не съм ядосвала родителите си... всички ме обожават. Казваме си всичко, винаги са ме третирали като възрастен човек и въпросите, по които не можех да взема решение, а задължително присъствах на Семейния съвет, многозначително клатех глава и се съгласявах. Освен ежегодното ни гостуване, си правихме и куп други кратки екскурзийки до къде ли не... общо взето сплотено, задружно семейство.

 В училище... нямах приятели, ама изобщо. Бях черната овца. Детето, което не говореше. Само му се подиграваха и какво ли още не, само дето не ме биеха, но психическият тормоз ми беше достатъчен (естествено родителите ми така и никога не разбраха за това).  В квартала също нямах много приятели, тъй като всички бяха по-малки от мен. И така... отраснах сама с родителите ми, които ме глезеха като кралица. Те ми бяха целият живот.

И... не щеш ли... някой си идиот (извинявам се на гениите)  измислил компютъра и интернета. Естествено глезлата на мама и тате трябваше и на нея да ù бъде купен. Тук програмка, там програмка, ето ти и mirck - най-отвратителното и подло нещо, което може да съществува. Запознаваш се с някакъв идиот, който ти сваля звезди от небето, а когато клъвнеш... ставаш негова робиня, за да можеш да си платиш за всяко усилие от негова страна да си негова.

   Естествено при съвместния живот, колкото и да не искаш, си разкриваш слабите места и тогава става най-лошото... ето ти и  кòза срещу теб, което няма да те превърне в слугиня, а... ако питате мен... в парцалена кукла. Защо точно парцалена? Защото след време дали от умора,  дали от страх или от нещо друго, вече не можете да направите нищо, тъй като сте се потопили в света на този  ненормалник и вече изплуване няма. Не можете да кажете на никого - приятели нямате, а и малкото 15 годишни момиченца не могат да направят нищо, родителите ви... не знаят и капка от реалния ви живот извън дома. Изпращат ви усмивка и ви пожелават приятно изкарване с приятелите и ви пожелават да не внимавате с алкохола. Те не знаят, че мразите алкохола, защото виждате  гаджето си, по-големия батко, в какво се превръща, отпивайки от „водата на живота“ както казват французите. Ирония, нали, хаха, дава живот и сила на едни, за да погубят други...

    И малкото приятели, които си имала, не те търсят. Нормално, изморените са след безброй молби да излезеш с тях, а ти си отказвала, за да имаш миг спокойствие. Точно в момента нямаш сили за още слаби места. Не обръщаш внимание на родителите си, не ходиш с тях на екскурзии, дори вече и Коледа е страшна, ами ако те намери, ами се усъмни, че си само с родителите ти, ами ако им каже за всичко, което те е карал да вършиш, а скъпите ти майка и татко те мислят все още за малко момиченце, страхуващо се да гледа екшъни... скъсваш връзките с най- скъпото за теб, за да го предпазиш. Дали някога пак ще сте както преди? Дали ще имаш сили да зарадваш родителите си и да им кажеш, че ги обичаш и спреш да си мечтаеш да ги няма, защото техните молби да останеш с тях, да прекараш макар и мъничко време с тях са напразни...

  Дааам, може би никога и никой няма да оцени жертвата и страданието ти. Но нали това е целта, нали за това си изстрадала всичко това, за да може да са спокойни и щастливи. Забравих кой беше казал “Блажени са вярващите“, но много ми харесва. Предоставяш на някого това, което иска, макар и с малко информация, не се притеснявай, човек е надарен с голямо въображение и сам ще си нагоди детайлите.

И когато всичко свърши, защото, да ви се похваля, това наистина свърши, имах чувството, че съм ембрион в стомаха на майка ми. Сетивата ми ги нямаше, дори силният гъдел, който имах, изчезна. Нямах приятели, семейството ми си имаше друг живот, не знаех какво харесвам, нямах хоби, не знаех каква музика е актуалната (през последните години от училище се виждах с него и после право в леглото, за да не може никой нищо да не ме пита, да не лъжа много и изобщо да отида в „сигурното ми убежище“), бях забравила какво харесвах (ест. знам изпълнителите, слушах само класическа музика, но вече не можех да си представям картините, които виждах преди, като слушах изпълненията)... започнах отначало. Първата година бях като призрак, бях още под неговото влияние мисловно, макар и подсъзнателно да се чувствах свободна като пролетна птичка. Не знаех какво да правя през свободното си време, до скоро нямах никакво. Изучавах връстниците ми, опитвах се да се слея с природата, но безуспешно. Нямаше и следа от сензитивността ми, нищо не ме интересуваше, нищо не ме привличаше...

   Малко по малко започнах да се поразчупвам, да се доверявам на хората, да се усмихвам (нещо, което не бях правила с години). Започнах да опознавам света или по-скоро стереотипите на хората, света, който си бяха изградили и безсмислените им граници, които си бяха наложили. Бях изчела доста учебници по психология, но за себе си, вън от клишираните изречения от книгите, не можех да си обясня защо всички се подчиняват на нещо, което е измислено от някой  и никой не се замисля дали е правилно или не, а се съгласява и го приема като неизменна част от благопристойното си поведение - ужас. Ненавиждах слабите хора. Хората с клюмнала глава, които нямат желание да се борят. Нищо не ги спира, никой не им пречи, чисто и просто моралните стереотипи на остарелите родители, според които все още живеем в годините след войната. Та щом аз съм се преборила с нещо толкова по-лошо, силно и какво ли още не, защо те да не искат да погледнат слънцето и да му се възхитят? Дори аз, която не можех да усетя нищо, го гледах с почит, а те дори се забелязваха, че  е там и благодарение на него можеха да се облекат по-оскъдно и да впечатлят другия пол с добре стегнато тяло или дълги и стройни крака.

   Докато се усетя, вече бях студентка. Ежедневието ме поде, нямах време вече да опознавам каквото и да било. Държах се както трябва, следвах другите и все пак с капка скептицизъм  и  здрав разум.  Интересното, поне за мен е, че чак когато станах трети курс, започнах наистина да се отпускам. Предишното ми аз сякаш се опитваше да разчупи обвивката, която го е държала на дълбоко толкова години. Бавно и полека започнах да виждам нещата под друг ъгъл, депресията все по- рядко ме застигаше. Не помнех всичко, но и малкото, което се открехваше, ми оказваше влияние в живота. Бях предпазлива и недоверчива с мъжете. Измислях си всякакви нелепи истории, за да мога да съм подготвена, ако не дай си Боже някоя се окаже реалност... превърна се в параноя. Пак загубих сензитивност към малките неща от живота, които ме караха да се усмихвам... намерих причина във всичко в това, че се бях изморила. Изтощиха ме всички отвратителни сцени, които си представях, че може да са истина, представях си заговори от страна на близки, лъжи на роднини, изневери от гаджето ми... просто бях съсипана от един спомен. Той ме обсебваше малко по малко. Сега беше по-зле, сега вече чувствах силата и вкуса на всеки един страх. Беше ме страх да не загубя хората, на които държа, заради самия страх, който малко по малко ме обсебваше и поглъщаше цялата...