Трябва силно да вярваш в нещо различно от теб самия, за да мислиш, че светът е съвършен.

     Така мислеше младият господин, който се въртеше окооло шадравана в градския парк. Там имаше цветя, които той не разпознаваше. За някои от тях беше чувал, че нямат корени - просто се носят на повърхността и смучат от водата онова, което им е нужно.

     - Аз съм такова цвете! - каза си той.

     И понеже не можеше да се познае сред растенията в шадравана, слезе. Бавно, предпазливо, надупи се и шляпна във водата с луксозните си обувки, после с крачолите, а накрая намокри и колана. 

     Почувства се различно.

     - Къде съм? - Търсеше кои от растенията нямат корен. Гнус го беше да се гмурне в зеленикавата течност, там може и да имаше следи от корени, но можеше да има и нещо по-лошо. Установи: - Аз съм отгоре, отдолу не мога да се намеря. Не бива да търся в дълбокото...

     Тъкмо го каза и една жаба подскокна и се качи на главата му.

     - Махни се, жалко чудовище неземно! - изсумтя господинът, докато проверяваше дали вратовръзката му е останала все така закрепена към врата. Добави: - Мразя влечуги! Мразя всичко, което се движи...

     Сетне излезе бавно и тъжно; и като установи, че няма никого наоколо, съобщи:

     - Крайно време е да се оженя. Иначе ще пусна корени към себе си. А това е ужасно.

     Помълча малко и уточни:

     - Ужасно хубаво.