Зелената феерия прелиташе като мъгла, духана от мощен вятър. Клонките биваха умело избягвани, а падналите дънери биваха ползвани като рампи за отскок. Хладният въздух се отдръпваше от напиращата жега, заобикаляше я и отново заемаше пространството, оставено от нея. Момчето тичаше - пламъчетата в очите му игриво светваха всеки път, когато политаше във въздуха, а последвалото тихо приземяване предизвикваше усмивката му. Напомняше на гонещ гепард, всяка от чиито стъпки го приближаваше към целта му, но и през ум не му минаваше да причини болка на който или каквото и да е. Фурията, разбиваща застуделия въздух и оставяща след себе си горяща следа, забави темпото си и се огледа. В района не преминаваха често хора, но по свечеряване почти всеки бързаше към дома си. Младежът подскочи и се приземи на един паднал дънер, след което запристъпва с леки стъпки по влажния ствол, когато чу птичата песен. Обичаше тези звуци - асоциираше ги с животинската обич и доброта, топлината на майката, сгушила малките си, на бащата, стараещ се да опази отрочетата си и да им помага и учи на всичко, което знае. Кучешки лай го накара да се обърне и да види група приятели, вървящи по една пътека заедно с няколко по-малки деца, тичащи край тях и куче, което радостно джавкаше, радващо се на компанията им. Каква е тайната? Какво провокираше тази реалност? О, той знаеше много добре. Отговорът би бил твърде неискрено посочен ако бъде описан с думи. Отговор, отнасящ се до всичко, което виждаше, както и към много от това, което би искал да види. Отговорът не се нуждаеше от назоваване, тъй като той го чувстваше и го чувстваше силно. Когато чувствата избиваха в гърдите му и отвъд той се чувстваше като съд, излъчващ енергия в околното пространство. Тогава се извиваше вятър, който въпреки силен, бе гальовен и нежен, милващ листата и леко огъващ клоните сякаш в прегръдка. Помнеше много случаи, когато вихрушката се заиграваше с косата му и закачливо подбутваше крайниците, сякаш подканвайки ги към действие. Друг път насред спокойния пейзаж тревичките се накланяха леко и рисуваха фигури, докато движещите се клони хвърляха грациозни сенки по земята. Достатъчен бе един по-обстоен оглед на заобикалящия го пейзаж, за да се появи усмивката отново на лицето му. Листата покриваха повечето от близкото пространство над него, а клонките се подаваха над пътечката. Тишината се раздвижи поради лекото, но настоятелно усилие на нежната лъхаща прохлада...