В София беше доста по-хладно. В автобуса към летището видях човека с „Тройной“, с шапка и лъснати обувки – открояваше се сред всички, но за радост този път Невена не го загледа. Минахме бързо през рутинната проверка и след миг се озовахме на пиацата за таксита. Духаше хладен северен вятър и някъде отдалече идеше мирис на дъжд и на студ.
– Ами – промълви някак неловко Невена, – радвам се, че се запознахме.
– И аз – отговорих делово. Беше ми ясно, че се разделяме и вероятно никога повече няма да се видим. Така че вече нямаше смисъл да се правя на клоун.
Покрай нас мина автобус от градския транспорт.
– Този рейс дали ще ме закара, където трябва? – попита ме, сякаш знам къде трябва. – Имам резервация в един хотел в центъра, името му е...
Докато ровеше нервно в огромната си чанта с дългата каишка, автобусът побръмча, изпуши и тръгна. Съобщи ми името на хотела типично в неин стил – разсеяно, между другото, докато наблюдаваше отдалечаването на возилото.
– Знам къде се намира, на път ми е – ус ...