В София беше доста по-хладно. В автобуса към летището видях човека с „Тройной“, с шапка и лъснати обувки – открояваше се сред всички, но за радост този път Невена не го загледа. Минахме бързо през рутинната проверка и след миг се озовахме на пиацата за таксита. Духаше хладен северен вятър и някъде отдалече идеше мирис на дъжд и на студ.
– Ами – промълви някак неловко Невена, – радвам се, че се запознахме.
– И аз – отговорих делово. Беше ми ясно, че се разделяме и вероятно никога повече няма да се видим. Така че вече нямаше смисъл да се правя на клоун.
Покрай нас мина автобус от градския транспорт.
– Този рейс дали ще ме закара, където трябва? – попита ме, сякаш знам къде трябва. – Имам резервация в един хотел в центъра, името му е...
Докато ровеше нервно в огромната си чанта с дългата каишка, автобусът побръмча, изпуши и тръгна. Съобщи ми името на хотела типично в неин стил – разсеяно, между другото, докато наблюдаваше отдалечаването на возилото.
– Знам къде се намира, на път ми е – установих. – Живея в този район. Близо е до Английската легация. Да вземем такси.
В купето беше топло и уютно. Водачът не досаждаше, не пушеше, а радиото едва разнасяше някаква стара мелодийка. Не ми се говореше. Невена извади някакво малко огледалце и като пърхаше с клепачи от бързите и плътни отражения на неоновите лампи, успя да си направи нещо като грим. Не си сложи червило на устните – те си бяха все така кървавочервени. Наблюдавах я спокойно и почти безразлично – тази красавица никога нямаше да бъде моя. Нито на чичкото, който я беше наел на работа във Варна с някаква тайна надежда. От опит знам, че жени като нея никога не са нечие притежание. Напротив, тях природата ги е създала само да притежават.
Заръмя и шофьорът пусна чистачките на бавен режим. Малките капчици дъжд се ръсеха косо и сякаш страхливо върху стъклата и понякога святкаха игриво в различни цветове, хванали примигванията на светофарите. Пристигнахме. Слязох, за да ѝ помогна с багажа. Освен голямата дамска чанта тя носеше също така голям спортен сак, който се оказа доста лек. Опитах се да си представя какво беше пъхнала в него, но се отказах – няма смисъл, фантазията в случая е излишна енергийна напитка. Разменихме си номерата на телефоните (защо ли?) и се разделихме. Тя се повдигна на пръсти и се наклони към мен с торса си в последния момент, сякаш очакваше целувка или нещо подобно. Прецених трезво, че едва ли е за това, най-вероятно се е занесла, това беше в стила ѝ – бе по-висока от мен и ако искаше да я целувам, нямаше нужда да се повдига. А и целувка за какво – за сбогом или за благодарност?
Прибрах се вкъщи късно. Хладилникът беше почти празен, а това, което все пак се въргаляше из ъглите, не ставаше за ядене. Навън валеше и не ми се излизаше за вечеря. Стори ми, че не е хубаво да поръчвам. Мразя тези пътувания, това разместване на багажи, спомени, хора, вещи. Отворих токайското вино и замезих с шоколада. Не усетих кога съм заспал.
Следващите дни щяха да бъдат дълги и динамични – от онези дни, в които се налага да свършиш всичко наведнъж, защото ако не го направиш, ще намериш аргументи да го отложиш за неопределено време. Което всъщност е доста приятно, но не може да продължава толкова дълго, колкото ти се иска. Варненците са царе на отлагането; когато работя там, и аз ставам като тях. Няма да забравя как веднъж организираха в офиса едно делово посещение до Търговище – на стотина километра от морската столица. Първата седмица обмисляха идеята, а когато тя се поизбистри, отделиха още една да уточнят детайлите относно автомобила, с който ще се осъществи воаяжът. Служебното пежо беше добър вариант, но понеже щели да пътуват четирима, се оказа твърде тясно. А и багажът щял да пречи. Не посмях да питам за какъв багаж говорят при положение, че според мен един-единствен ден беше достатъчен, за да изпълнят задачата и да се върнат. И по-добре, че не зададох въпроси, защото дочух, че колегите възнамеряват да останат там поне три дни, понеже не можели да бият толкова път залудо, без дори да успеят да разгледат града.
– Търговище е прекрасен град! – твърдяха дружно и после един след друг, а мекото произношение наистина придаваше екзотика и прелест на тези иначе скучна за мен дестинация.
Всъщност, доколкото знаех, трябваше да се посети само една нотариална кантора, документите бяха разменени по електронен път, единствено личното явяване пред нотариуса беше задължително и едва ли щеше да отнеме повече от час-два.
Не постигнаха обаче съгласие с какъв и с чий точно автомобил да бъде заменено компрометираното със своята ограниченост пежо и по тази причина отложиха вземането на решението за старта на командировката с още десетина дни. След това варненските ми колеги по същия убедителен начин поетапно се добраха до констатацията, че – ако гледаме практично, няма нищо спешно, и отдалечиха напред във времето това пътуване, аргументирайки се с лошите пътни условия, за които докладвали пътните власти. Имало срутвания тук и там из страната. А пътят до Търговище неминуемо е тук и там и е в страната – отговоря на съобщенията по телевизиите и предупрежденията. Като нищо ще се срути някоя скала.
Не съм сигурен дали и досега – половин година по-късно, дестинацията е посетена. Няма и да питам, не ми е работа.
Аз не можех и не исках да си позволявам тези глезотии, особено тук, в София. Предпочитах динамиката на големия град пред леността на морското люлеене. Бях свикнал да организирам дните си така, че почти никога да не остава време за пороците, които притежавам. Затова още рано сутринта тръгнах по срещи, въоръжен с вечното дипломатическо куфарче. Няколко пъти – без да го искам, в съзнанието ми нахлуваха и образът, и думите на Невена в самолета. Имах чувството, че е по-добре да не я опознавам. Колкото повече научавах за живота ѝ, толкова по-далечна ми ставаше. Интересно ми беше да слушам какво и защо се е случвало това и онова с нея, но аз имах плътско желание. Нищо повече.
На втория ден от краткото ми пребиваване в София се наложи да се срещна с един досаден, доволен от себе си и известен адвокат. Събитието, както наричат днес досадата, се състоя на още по-отегчителен и обилен обяд. Трябваше да разговарям с него за предстояща сделка – мнението му беше важно, и аз не знам защо. Стана дума за живота и за жените, след като уточнихме какво трябва да не се прави, за да станат нещата в бизнеса.
– Те са излишни – рече той след като остави ножа и вилицата. Изяде пица и половина и имаше нахалството да ми пробутва останалата си част, като да бяхме близки. – По принцип. Нямат умозрение.
Оригна се, почисти устните си с кърпата и се ококори, защото очакваше ново прииждане. Това ми даде време да помисля. Не разбрах все пак какво искаше да каже.
– Защо? – запитах него, а гледах пицата. Замислих се колко ли храна трябва да изяде човек, че да стигне до съждението, че жените са излишни.
– Не вършат работа. Емоционални са. Прекалено. Но са красиви, мамка им. Това ги оправдава. Но само пред природата. Иначе файда от тях – никаква.
Беше дебел и добре облечен човек. Въпреки студеното ноемврийско време той се потеше и непрекъснато използваше една и съща носна кърпичка, с която триеше и слепоочията, и устата, и ръцете си. Как ли с този вид си изкарва прехраната? Та той е обществена личност. Видът е част от благоприличието и от работата му най-сетне. И после се сетих за обществото и разбрах, че тъкмо такива си изкарват прехраната най-успешно.
И докато разсъждавах върху това, ми звънна телефонът. Непознат беше още номерът, не бях записал името. Невена. Посред обяда, докато адвокатът махаше непохватно дебелите си пръсти и се опитваше да щракне с тях, за да извика сервитьора, а аз се чудех как да извлека повече информация от него за предстоящата сделка, нейното прозвъняване ми се стори напълно натрапчиво.
– Владо, ти ли си? – звучеше запъхтяна.
– Да, здравей, Невено – познах гласа ѝ веднага. – Обядвам.
– Извинявай. Ще бъда кратка. Ти ми спомена, че имаш запазен билет за полета за Варна днес вечерта, нали?
– Да, така е. Днес в осем и пет.
– Това само исках да си припомня. Осем часа и пет минути. Вечерта. Благодаря ти.
– Защо? Ало? Невено?
Тя затвори.
Щура жена. Кой знае какво ѝ е хрумнало. Аз наистина трябваше да се връщам при морето, където тази проклета сделка, заради която седях на една маса с мазния юрист, се закучваше вече повече от година.
– Жените са ненужни – повтори адвокатът, който най-сетне успя да си поръча някакъв диджестив и порция сладкиш. – Няма значение наименованието на излишеството. Твоето се казва Невена, а?
Отклоних темата. Нека се храни. Нямам нужда от мнението му за това точно. Без друго трябваше да платя обяда – в сметката не влизаше урок по женска психология.
В края на деня вече бях без сили. Заключих всичко вкъщи, хвърлих едно око на котлона, защото все ми се струва, че го забравям от времето, когато имаше защо да го включвам, и тръгнах към летището.
Пак валеше, нещо като суграшица. Този път пътувах с градския транспорт, защото по това време няма много хора – не ги обичам. Тези хора нямат работа, само пътешестват в съня си, който наричат живот. Като Невена. Зли са поначало – или може би в началото не съвсем, на в края определено. Кой ѝ е виновен, че не е могла да си намери работа? Пазарът на труда е като всеки друг пазар: търсене и предлагане. Защо си въобразява, че някой трябва да има специално отношение към нея? „Искам да работя по специалността си.“ И аз искам много неща. В тази държава най-добрата специалност са контактите и парите под масата. Те създават светоусещане и ценз. И така функционира всеки пазар. И всяка демократична планета вероятно.
Изстиваха чувствата и копнежът ми към нея с всеки километър, с който се приближавах до терминала за вътрешните линии. Стигнах почти навреме. В смисъл – по-рано, както винаги. Реших, че сега е време да се поотпусна в кафенето и да си поръчам бира, въпреки че студеното време изобщо не подхождаше за такава напитка. В крайна сметка бях гроги и се надявах да поспя в самолета, бирата помага, казват. Кратък е полетът до морската столица, но бързият сън най-много ме ободрява. И други бързи неща – също.
Нямаше много хора. Не знам защо, но внезапно ми стана ужасно студено. Чак краката ми потрепериха. Какъв е тоя зверски вятър? И какво изобщо пада от небето? Не е сняг, а като че ли зъбите на облаците падат строшени от страх или от студ. Нещо ставаше във висините. А беше тъмно, нямаше нито звезди, нито облаци се виждаха. Влязох вътре и се почувствах по-добре. Хукнах направо към павилиона, за да си поръчам бира. Погледът ми ненадейно се спря точно там, където беше тя. Не очаквах да я видя и се стреснах. Миг преди това усещах благотворно, че красивото момиче отлита от съзнанието ми и ще се превърне в сън.
... За да кацне пред очите ми реална и непожелана. Седнала спокойно на малка масичка с две чаши кафе пред себе си, с огромния сак, който изглеждаше натъпкан с много нещо, внимателно поставен на земята близо до нови и стегнати, но отново неуместни ботуши, променена, гримирана и укорно свежа: Невена.
(Следва)
© Владимир Георгиев Всички права запазени