Тя се надигна от стола и ми помаха енергично.
– Здравей – подадох ръка. – Изненада ме. Не очаквах да те видя тук.
– Да. Обичам изненадите. Заповядай, седни до мен.
Погледнах втората чаша кафе – беше недокосната.
– Не очакваш ли някого?
– Разбира се. Очаквах теб. Когато ми припомни точния час на полета ти, и аз си запазих място. Ще пътуваме заедно.
Това не ме зарадва много. Тзи хубава жена говори много – не зная дали само когато е изнервена или уплашена, но не спира. Предпочитам мълчаливата красота.
– Кафето е за теб! – уточни и премести чинийката пред мен.
Ето, започва се. Сега пък ще ми казва какво да пия. Аз искам бира, Невено. Едно кенче студена бира. Потна. За да се унеса след малко и да поспя. Не ми се пие кафе.
– Благодаря, много мило – казах.
Сега вече можех да я огледам отблизо. Имаше прическа – беше си направила вафлички в косата и тук-там личаха кичури в по-светъл кафеникав нюанс. Миглите стърчаха нагоре и като чи ли гримът над очите ѝ бе подсилен – други поразии не видях да ...