Тя се надигна от стола и ми помаха енергично.

     – Здравей – подадох ръка. – Изненада ме. Не очаквах да те видя тук.

     – Да. Обичам изненадите. Заповядай, седни до мен.

     Погледнах втората чаша кафе – беше недокосната.

     – Не очакваш ли някого?

     – Разбира се. Очаквах теб. Когато ми припомни точния час на полета ти, и аз си запазих място. Ще пътуваме заедно.

     Това не ме зарадва много. Тзи хубава жена говори много – не зная дали само когато е изнервена или уплашена, но не спира. Предпочитам мълчаливата красота.

     – Кафето е за теб! – уточни и премести чинийката пред мен.

     Ето, започва се. Сега пък ще ми казва какво да пия. Аз искам бира, Невено. Едно кенче студена бира. Потна. За да се унеса след малко и да поспя. Не ми се пие кафе.

     – Благодаря, много мило – казах.

     Сега вече можех да я огледам отблизо. Имаше прическа – беше си направила вафлички в косата и тук-там личаха кичури в по-светъл кафеникав нюанс. Миглите стърчаха нагоре и като чи ли гримът над очите ѝ бе подсилен – други поразии не видях да си е причинила. Определено изглеждаше различна. Погледнах дискретно ботушите – зимни, тъмнокафяви, стегнати, прилепнали плътно по краката ѝ и с прекалено високи токчета, несъответстващи на ръста ѝ.

     Поговорихме за това-онова и скоро заехме местата си в самолета. Този път тя седна непосредствено до моята седалка – вече бяхме близки и не се страхуваше от положението си в средата. Досещах се защо е решила да пътува с мен – не, естествено, защото ме харесва или нещо такова. Използвала ме е като повод да обясни на верненския си шеф, че уж неин много близък роднина, който трябва да съм аз, е в София и ще пътува за Варна с еди кой си полет, а тя много би се радвала да използва случая да се види с него. Нещо такова трябва да го е излъгала. И оня чичка, нали е хлътнал, трябва да се е съгласил, дори може сам да е проверил дали има места за полета, за да изглежда грижовен и вежлив. Така Невена хем придобива безобидна компания на връщане и ще има повод да пофлиртува още малко, за да покаже колко е хубава и че става още по-хубава въпреки приближаването на трийсетте, хем ще загаси фитила на чичкото да я заведе по пътя обратно в някоя страноприемница или в ония забутани малки семейни хижички в отбивките от главния път, където възрастните водят младите си любовници.

     Досещах се и за други неща – промяната трябва да е предизвикана от нещо. Тя вече се чувства по-спокойна и уверена.

     Не знам защо, но това ме подразни. Изобщо не бях сигурен, че с новите дрехи, прическа и мигли е по-интересна и привлекателна.

     Този път полетът беше по-приятен, самолетът не друсаше така. През прозореца виждах отраженията на острите капки дъжд и ситната градушка, която удряше стъклото. Оставих я да говори. Хубаво изкарала. Още първата вечер имало дълго надпиване на шефа ѝ с партньорите му от столицата. Пили жива бира, много яли, после минали на уиски. Опасявала се, че ще я закачат. И това го имало, но било в рамките на допустимото. Всички се възхищавали от новата социална придобивка на чичкото – казали ѝ, че е много умна и красива.

     – Това го чувам непрекъснато – вдигаше рамене и опипваше вафличките на косата си, без този път да я роши с показалец, както обичаше да прави преди. – Хиляди пъти. Защо мъжете се чувствате длъжни да съобщавате на жените какво мислите за тях?

     – Може би защото сме искрени.

     – Не е затова. Защото искате да получите награда за комплиментите си, затова. Като кученца, които са подали лапа или са прескочили препятствие и си въобразяват, че това е напълно достатъчно да получат нещо вкусно. Подарък.

     Може и така да е. И какво от това?

     – Повечето жени обичат комплиментите – констатирах неуверено. Заради това кафе на летището гледах тъжно и унило, спеше ми се, а нямаше никакъв шанс да се отпусна. – Не е ли така?

     – Така е. Когато са уместни и с мярка.

     И продължи. Станало късно и шефът я закарал до хотела с такси, опипвал я, но тя му дала знак, че няма да стане. На другия ден се държал сърдито, но когато му казала, че би се радвала да пътува с мен („Мой много близък роднина, като брат ми е, не сме се виждали толкова отдавна!”), той се съгласил отведнъж и дори ѝ предложил сам да звънне на летищните власти, за да провери дали има свободно място за полета.

     – Хлътнал е до уши. Трябва да внимавам. Знаеш ли колко е трудно, Владо?

     – Кое?

     – Да поддържаш убедителна дистанция. Като шофьор. Да не си прекалено далече от колата пред теб, за да не правиш задръстване, нито да си твърде близо, за да не предизвикаш катастрофа, ако оня спре внезапно. Ако си много близо – изгаряш, ако си далече – изстиваш.

     Брей, какви уроци е научила! Всичко знае. Усещам, че съвсем скоро ще навърши тридесет, а ако продължава така – ще ги подмине като експресен влак. Който знае всичко, вече е възрастен. А тази красавица се очертаваше доста стара за възрастта си.

     Започнах да се отегчавам. Тъкмо прикривах с ръка прозявката си, когато командирът на полета съобщи, че самолетът ще кацне в Бургас вместо във Варна заради лошото време. Щели да ни извозят с автобуси. По дяволите! Нямаше да мога да се прибера навреме, за да си легна като хората и да спя. Какво му е лошото на времето? Просто вали. Нормално е за сезона.

     Невена видя, че се вкиснах и реши да ме развесели:

     – Тъкмо ще можем да си поговорим. Хубаво ми е с теб.

     Благодаря, момиче. На мен обаче не ми е така хубаво вече. Не искам да знам всичко за теб. Защо ми е? Не е вярно, че мъжете винаги и непременно съобщаваме на жените мнението си за тях. Правим го само с мисълта за секс. Иначе предпочитаме да запазим това мнение за по-късно: като човек, който знае, че е на дълъг път и трябва да пести от храната, за да му стигне за по-дълго време. Постепенно губех всякакво желание да уведомя Невена за мнението си за нея.

     Голямо висене падна на летището в Бургас.  Уж щяха да ни извозят веднага, а се оказа, че не разполагали с автобуси, наложило се да вземат под наем. Пасажерите се събираха на групи и някои се шегуваха, а други, всъщност повечето, ругаеха и гледаха сърдито и злобно. Аз се присъединих към втората група. Не участвах в дискусиите относно липсата на ред и на държава, за падението на вътрешните линии, на политиците и на морала, както и за удивителната неспособност на пилотите, но с удоволствие слушах и негласно споделях гнева на околните. По едно време Невена ме придърпа към себе си, клекна и започна да рови в огромната си чанта:

     – Какво има? – попитах я.

     – Имам една приятелка във Варна, много сме близки. Търся телефона, тук някъде трябва да е. Ще ѝ звънна.

     – И какво от това? – не я разбрах.

     – Ще я помоля да дойде в Бургас да ни вземе. Виждам, че си много изнервен. Сигурно имаш ангажименти или си уморен.

     – Какви ангажименти – наближава полунощ – показах часовника си. Всъщност имаше още време до полунощ, но така е думата. – Не се обаждай на никого. Късно е.

     Тя ме погледна отдолу и се изправи. Отдръпнах се, защото ми стана неловко – още веднъж, но този път дост убедително установих отромната разлика в ръста ни. Тя стърчеше с глава и нещо над мен, вероятно и заради токчетата на новите си зимни обувки.

     – Добре, щом не искаш. Все пак ще я помоля да ни чака във Варна, когато разберем къде ще ни остави автобуса.

     Кимнах в знак на съгласие.

     Кимах през повечето време и в автобуса. Тя обичаше да споделя – може би само с мен или с такива като мен: по-зрели от нея мъже, спокойни, неангажиращи и непретенциозни, но очевидно неспособни да прояват безразличие към нея. Интуицията ѝ подсказваше, че я харесвам и затова беше спокойна да упражнява властта си над мен. В същото време ѝ беше интересно да усеща спокойното вълнение в погледа ми и начина, по който изучавам частите на тялото ѝ. Очертаваше се проблем: аз наистина я харесвах, особено в началото, но това по никакъв начин не се вписваше в моите представи за привличане – дългите обяснения на лични преживявания и почти роднинското, полубратско сближаване, при което тялото остава напълно облечено, а душата – ненужно гола.

     Минавахме покрай някакъв град или по-голямо село, защото се виждаха много светлини от прозорци и улични лампи. Тя за малко млъкна и изведнъж показа нещо навън с пръст, чийто нокът този път беше грижливо лакиран; гласът ѝ звучеше възбудено:

     – Ето тук беше!

     Погледнах в указаната посока и не видях нищо. Ако сочеше някоя от светлините, те вече отминаха, ако пък беше здание, сграда или нещо такова – почти нищо не се различаваше в мрака, въпреки че се взирах. Този път тя седеше до прозореца и допуснах, че може би вижда по-добре от мен. Прибрах се в седалката си и не казах нищо. Нямаше смисъл да задавам въпроси. Тя щеше да изпее всичко и без да я питам. Така и стана:

     – Тук живяхме седем години. В неговата къща. Беше много смешно. Всеки следобед след работа, и той работеше във Варна, идваше да ме взима от вкъщи с колата си и ме довеждаше тук, за да нощуваме. Сутринта ме връщаше отново.

     – И така седем години? – учудих се.

     – Да – тя се усмихна. – Цели седем. Сега ми се струват много. Но тогава времето вървеше по-бавно като че ли. Не му правеше впечатление, че бие толкова път – Варна е далеч, има поне още петдесет минути до там, но тогава изобщо не говорехме за това. Важното беше да сме заедно.

     Този трябва да е бил доста издържлив тип. Седем години! Ако Невена и тогава е приказвала толкова много, сигурно е заболял от нещо човека. На психична основа. Или е оглушал. Щом не са си говорили за разстоянията, значи е имало поне едно нещо, за което не са спорели. Защото:

     – И изведнъж започнахме да спорим. Не знам как се случи и какъв беше поводът. Един ден му се скарах. Той ми отвърна. И друг път се беше случвало. Мислех, че ще отмине. И наистина отмина. Но се върна още по-силно. Този път и двамата крещяхме. Аз настоявах на своето, а той беше непреклонен. Дреболия трябва да е било, защото нищо конкретно не помня. Но дребните камъчета обръщат каруцата, нали? Разделихме се.

     Това е прекрасно. Най-после нещо интересно. Престанах да се прозявам. Тази история ми хареса. Затова попитах:

     – Окончателно?

     – Да. И аз си мислех в началото, че ще е временно. Той не се обади. Аз също. Чух, че имал нова приятелка. Не го ревнувах. Тъжах за себе си. Чувствах се предадена. – Млъкна внезапно, сякаш някой я бе ударил през устата. После направи някаква неопределена гримаса и въздъхна: – Но както и да е. Минало-заминало. Трябва да гледаме, напред, нали? – усмихна се престорено весело и ме погледна.

     Тогава за първи път видях този смразяващо тъжен, почти ужасèн поглед, който беше обърнат навътре, за да скрие някаква тежка мъка или страдание. Очите ѝ бяха мъртвешки, черни, сухи и почти безжизнени. Стреснах се, настръхнах.

     След малко време ни съобщиха, че автобусът ще спре пред катедралата в центъра на града. Невена се обади на приятелката си, извади огледалце от чантата и започна да се гримира. Очевидно правеше това винаги преди да да се появи пред хора. Почувствах се малко обиден – сякаш аз не съм човек. Пък и нямаше нужда от грим. От червило – още по-малко.

     Помогнах ѝ с багажа, сложих го в багажника на автомобила. Приятелката ѝ беше пухкаво и интелигентно момиче с очарователна усмивка и безизразни очи. Оказа се, че тя беше дошла с въпросиня опел, за който Невена спомена, че е подарък от шефа ѝ, чичкото. Беше стара и малко очукана бяла кола, но вършеше работа. Този път спортният сак беше доста тежък, на отиване бе лек като перце и аз изпитвах непреодолимото желание да си представям разни хубави неща, които Невена вероятно беше подредила там; сега, когато сакът беше тежък, изобщо не любопитствах за съдържанието му. Командировъчните очевидно са били използвани ефективно. Нека. Невена беше хубава и досадна жена. Трябваше да се облича подходящо. Обиколила е софийските магазини и се е почувствала добре. Това обаче не е причина да ме кара аз да се чувствам зле.

     – Ще те закараме – рече. – Сядай до мен отзад.

     – Не, благодаря – отговорих. Не можех повече да я търпя. – Ще взема такси.

     – В кой хотел си отседнал?

     Казах.

     – Чудесно. Не е далеч. Хайде!

     Пак отказах. Тя ме погледна тревожно: „Какво има? Сърдит ли си ми?” Последва пак това извиване на торса, горната част на тялото ѝ се наклони като кулата в Пиза и аз се чудех какво да правя с приближаващата се към мен глава, обрамчена с бухнала прическа с вафлички отгоре, с естествено червени устни, леко напукани и жадни, с обърнати мигли и плътни стегнати бузи, леко хлътнали от усилията по време на тренировките. В автобуса преди час и това ми каза – ходела три пъти седмично на народни хора и танци и два пъти – на фитнес със солариум и парна баня. Така поддържала форма и бягала от възрастта. Според мен тя така бяга и от мъжете. Но не ѝ го казах. Точно с нея никога няма да споделя мнението си за нея. Подадох ѝ ръката си, за да се подпре на нея и да не се стовари върху мен, и се сбогувахме.

     Този път бях сигурен, че повече няма да се видим. Сигурно защото не исках.

     Походих малко по обилно осветената централна улица, за да намеря такси, когато чух към мен да се приближава нещо като жена, но с широки рамене, атлетично тяло, къса пола и високи токчета, лъскава малка чанта и огромна перука. В този момент някой ми свирна и аз се обърнах. Беше клаксона на таксито, на което махах преди да се появи туловището на този хуманоид, който при това изобщо не се стресна, че отварям вратата, а напротив – забърза се към мен с тромава и смешна походка, токчетата заораха в плочките, изкриви краката си да не падне и извади джиесема си, за да чуя: „I’m calling you...”. Беше мотив от някаква песен. Затръшнах вратата и шофьорът даде газ. Направо офейкахме като крадци.

     – Какво беше това? – попитах го.

     – Мани-мани! – замахна с ръка той. – Напълниха града вече. Отвратително.

     – Ама какво беше това? – настоях. – Проститутка ли?

     – Не, бе. Не е точно проститутка. Тия са травестити. В тази част на града ги има най-много. Ако ти трябва момиче, ще те закарам. Знам едно елитно местенце. А?

     Отказах. Набрах телефона на Вилия и докато чаках да вдигне, се загледах в изпопадалите есенни листа на високите чинари, образуващи мека шарена черга по улиците. Нямаше жив човек и всичко беше призрачно светло. Утре сутринта ще минат машините и ще съберат листата. Дотогава тук ще е красиво и спокойно. Хрумна ми да сляза и да се поразходя. Тук на валеше, не беше така студено като в София. Но чух гласа на Вилия и забравих.

     (Следва)