– Трябва да изясняваме нещата, не да ги опростяваме, моето дете. – Дядото говореше съвсем сериозно, а внучето го слушаше виновно. – Казваш, че просто си откраднал тази пръчка. Но това е пластмасова пръчка, розова, прилича на кокал – от кого я открадна? И защо това да е просто?

     – От кучето я взех. Ей там! – Внучето посочи с показалеца на малката си ръчичка близката градинка. – Тази пръчка е хубава. Кучето ще си намери друга.

     Седях в ъгъла на на пейката и подслушвах. Двамата бяха в другия край. Какво ли ще се случи? Дали внучето ще върне пръчката?

     Дядото бавно продължаваше да дава акъл – нали е дядо, трябва да оправдае възрастта си.

     – Иди да я върнеш. Не е редно така.

     – Няма. – Внучето се нацупи. – А и ... ще ми се скарат, че съм я откраднал.

     – Тогава го направи така, че да не забележат. Все едно не си го сторил, нека така да изглежда. Просто я остави там, откъдето си я взел.

     – Защо?

     – Защото тази пластмасова пръчка не е твоя. Виж, розова е. За какво ти е? Ти си мъж. Нимаще си играеш с розови пръчки? Тя е за кучето. Прилича на кокал.

     – Добре, добре, дядо. Много си досаден. Но искам да знаеш, че го правя само заради теб.

     Внучето държеше пръчката и я наблюдаваше втренчено. Изглеждаше му интересна и скъпа. У тях нямаше нищо толкова лъскаво и скъпо. А дядото се сепна и рече провлечено:

     – Тогава не го прави, чедо. Задръж я. – Помълча. – Недей да правиш нищо заради мен. Че кой съм аз? Нямам нищо общо. Мислех, че си ме разбрал. Само си губим времето.

     Стана, присви коленете си и се огледа – наоколо имаше много хора, пролет беше, една майка с бебешка количка и старци, много старци имаше в градинката отсреща; знаеше, че в тази държава е така; но пък кучетата играеха навсякъде и баби им подхвърляха по нещо, за да убият времето до обед.

     Тръгнаха към блока си и минаха покрай хлебарницата: ядосан дядото с мислите, омърлушено внучето с пръчката.

     „Нищо просто няма в кражбата, сине – спореше наум възрастният с внука си. – Това е най-сложното нещо. Сведеш ли живота до собствените си потребности, за нищо не ставаш. Животно си. Като отнемаш от другите, придобиваш ли? Не. Само присвояваш.“

     Опашката пред фурната беше дълга. Отвори дядото вестника. Вицепремиерът по икономическите въпроси и демографската политика спрял шума по дискотеките. Борел се срещу ограничаването на строежите по планините. Зелените били идиоти. Растежът на икономиката надхвърлял очакванията. Лифтове трябвали. Ще се внесе работна ръка от Молдова.

     Провери стотинките в джоба си, замижа – ще стигнат за хляба. И продължи да чете заглавията: „България служи за пример. Европа ни завижда. В момента цял свят гледа само България.“

     Замисли се и затвори очи. Загледах го. Да, бях чувал бях за тоя особняк, с никого почти не общувал, но със себе си – често. Чак сега му обърнах внимание. Синът му избягал да работи в чужбина с жена си. Оставили внучето. От пенсиите с бабата заделяли по малко, за да го гледат, докато се върнат младите. Ако се върнат.

     А клепачите му помръдваха и четях зад тях: „Защо е тая лъжа във вестника? Та ако Европа ни забелязваше, щеше да види пустеещите градинки, разорените заводи, пияниците по улиците, изпотрошените пейки и ненужните украшения, с които залъгват еврофондовете, че парите им се харчат за рахатлък и развитие. Да погледнат фонтана отсреща, ако не друго – напълно нов е, но няма вода.Всички говорят, че са изхарчили един милион и половина за обновяването му. С тия пари можеше цял цех да се изгради, да има работа...Та да се върнат младите.“

     – Дядо – подръпна го малкият и той ококори очи, – аз отивам да поиграя, докато се редиш на опашката. Скучно ми е.

     – Иди, чедо, иди. Ама да те виждам.

     Не че ще го види. Очилата стояха вкъщи на масичката в антрето, не ги беше взел със себе си. Затова четеше замо заглавията.

     Наредих се зад него, да купя и аз хляб. Потова време беше топъл. Мислите ли му бяха шумни или понеже бяхме набори – знам ли, но го чух да разсъждава: “Вицепремиерът по икономиката и демографията трябва да бъде питан какво е направил за икономиката и демографията. И защо се е заел да прави нещо, което не му отърва. Всеки ден трябва да бъде питан. Важно е и елементарно. Някой ръфа народа, краде и него, и страната. Ако откраднеш пластмасова пръчка – пръчката може да върнеш, а народа си, вярата, младостта как ще върнеш? Защо си поел служба, която не можеш да носиш? Публичната отговорност не е товар за всеки. А пък щом и за патриот се смяташ – още повече. Не бива с думи да замиташ неспособността си. Или друго.“

     – Един типов, моля! – чух да казва.

     Стресна ме гласът му. Бях се заслушал в мислите. А те середяха една след друга: „Той, този вицепремиер, може да ходи по дискотеки; нощем, яхнал белите коне на дрогата, да обикаля барове и да обискира проститутките, да арестува дисководещи и да опитва питиетата, да рови в хладилниците и да проверява прахта по плотовете... Той може да прави всичко като обикновен човек, ако... не беше облякъл дрехата на властта. Доброволно. Като вицепремиер по икономическите въпроси той е отговорен пред народа и пред правителството за икономиката. За нея именно. Не за заведения, не за дискотеки, не за шума, не за отделни курорти, не за един отрасъл дори.“

     Моят ред беше след неговия. И аз ще си купя типов хляб, той е топъл. Но изчаках секунда да чуя всичко в главата на дядото. Той не спираше да умува: „Икономиката ни се срива. Чужди инвестиции почти липсват. Работещите бедняци се увеличават. Заплатите са най-ниски в Европа. Средствата от еврофондовете се оказват напълно недостатъчни, за да задвижат колелото на стопанските процеси. Трябва нов мотор. Кражбите, кражбите... те трябва да спрат най-сетне! И тая ужасна корупция...“

     Не усетих кога казах на глас папагалски:

     – Вицепремиерът по демографската политика е отговорен пред народа и правителството за демографията. Не за дрогата в баровете, на за шума в летните курорти, не за чистотата на тоалетните.

     – Твой ред е! – заблъска ме набор с намръщен вид. – Айде мърдай! Какъв вицепремиер? Изкуфелец! –Обърнах се. Тоя зад мен сигурно е дрогиран, щом ме ръга така с поглед и лакът. Кръвясал поглед, остър лакът. Ако продължава така, като нищо ще се обадя на вицепремиера по демографията да го прегледа и да го вземе в редиците на партията си. Такива създават шум и причиняват срив на икономиката. А и в демографско отношение от тях няма полза. Като го гледам, вече не може да прави деца, щом се е вдетинил да се блъска.

     Зад мен стоеше вицепремиер. Един от многото. Затова не казах нищо. Това е болен човек.

     Осигурих насъщния, сведох поглед и на свой ред се замислих. България изживява най-големия си демографски срив след Освобождението от турско робство. Никой и никога не се отнасял по-зле към собствения си народ от правителствата през последните двайсет и осем години. Къде са програмите за възраждане на надеждата на младите? Какви са стимулите за новите семейства? Как се осигурява и обекчава отглеждането на децата? И понеже демографията е свързана с икономиката – какви програми обмисля правителството съвместно с банките, за да осигури по-светло бъдеще на родителите и децата им, за да останат в страната... И защо, по дяволте, обругаха възрастните? Какво са им сторили? Няма ли поне малко уважение?

     Отхапах от хляба. Миришеше хубаво. Ама ми горчеше нещо вътре. Джваках бавно и вървях, като да общувах с оня дядо, той ми говореше: „Точно обратното на уважението има – улично, просташко поведение и говорене, крясъци, нощни изпълнения, екшъни без съдържание и последици. И шумно, кресливо ограничаване на волята и свободата, която тя създава, бягство от смисъла,оправдаващ съществуването на държавата.“

     Спомних си, че в първата част на своя „Левиатан“ Томас Хобс беше написал нещо такова: „Където няма държава, нищо не е несправедливо.” Обаче днешните мутри в управлението знаят това и без да са чели Хобс. За тях е важно държавата да е просташка и крадлива до гордост, за да я припознават всички като себеподобна, присъща, естествена, логична. Тогава несправедливостта ще се изроди във форма на управление. В държава.

     Трябва да съм се заблеял нанякъде, защото не щеш ли дядото и внучето отново се появиха пред мен. Детето подскачаше от радост и се въртеше около тежките крачки на възсрастния. Пееха птички. Минзухарите увяхнаха в градинката, но първите теменужки вече подаваха глава. Два гълъба кълвяха нещо по плочките. Литнаха, когато младежът извика:

     – Дядо, направих го! – сияше. Беше гордо момчето. – Йес!

     Сви юмрук, повдигна лакът и рязко го сведе към хълбока.

     – Какво направи? – попита строго старецът. – Какво пак?

     И той беше заръфал самунаоткъм края и говореше с пълна уста. Погледнах го: очакваше още лоши новини.

     – Върнах пластмасовата пръчка на собственика на кучето. Той ми благодари. Каза, че вече я бил отписал, защото днес всички крадат и може на някого пък да е притрябвала розовата пръчка. Хората крадели какво ли не. Беше млад мъж и ми заприлича на тате. А и кучето как се зарадва!

     Цъфна дядото, развесели се, хубаво му стана. Пък и времето беше такова – пролетно, топличко, нежно; скромни, а богати, тихи, уханни цветове красяха дърветата навсякъде. „Кой знае – чух го да мисли, – може човешката природа да победи накрая. Доброто винаги побеждава. Поне в приказките.“

     Прав е наборът, рекох си. Ако ние не успеем, тя ще победи. Природата. Доброто в нея. Така трябва.

     И пак откъснах парченце от типовия. Този път не горчеше. Никой не е по-голям от хляба, нали?