Село Дрен е на десет километра от Троян. Нови и стари къщи са струпани покрай пътя, протегнал се като гущер между баирите, покрити с гъста гора. На брега на Осъма, където реката прави остър завой, се белее хубавата къща на Минко Лалев. Дворът е ограден със сух зид, между камъните на който тук-там се зеленее здравец. Още на младини Минко, едър балканджия с къс мустак, стана счетоводител в РПК-то. Беше стриктен. Годишният му баланс винаги излизаше. Тайно се гордееше, че и в себе си е постигнал перфектен баланс между рационалното и емоционалното. И то, второто, една зимна вечер го примами в читалището. Поставяха пиеса и му отредиха ролята на войвода. Там, на сцената, войводата попадна в плен. Тъмните очи на Димана, красивата библиотекарка, след два месеца го заведоха пред олтара. В сговор преживяха тридесет години, с обич отгледаха двама сина и една дъщеря. И тримата сега бяха в София. Годините отлетяха, дойде ред Димана и Минко да се пенсионират.
На пръв поглед човек би помислил, че тук нищо не се случва. Но ще сгреши. Наистина, доста от хората намериха хляб в града, а още повече – в странство.
В Америка замина и Тони, поповия внук. Спечели зелена карта и сега е бензинаджия в Чикаго. Акълът на момчето щракаше, откри „ниша“ и не ще ли, това даде поминък на пенсионерите в селото. Гуртбетчиите в Шикаго, както по американски правилно го наричаха бабите, останали без зъби и без пари за ченета, умираха да нещо българско. Като свръшеше смяната му на бензиностанцията Антъни Попоф, т.е. Антон Попов, обикаляше хубавите къщи на преселниците. Навсякъде показваше албумче с цветни снимки на китеници и керамика с прочутата „троянска капка“. Българските госпожи, а и някои от американските съпруги на нашенци веднага клъвваха. На Тони не му оставаше нищо друго, освен да събере поръчките и да удари един телефон до вкъщи.
И така, баба Пена Попадията стана мениджър на групата в Дрен. Записваше и разпределяше харесаните модели и провождаше клисаря Цочо по домовете да разнесе заявките. „Отрядът за бързо реагиране“ се залавяше за работа. Старците седяха в работилничките си пред грънчарските колела, а бабите – пред становете. Скоро шарените стомни и гювечета бяха готови. Обаче, изтъканите китеници бели, алени, „Короната“ и „Жълъдите“ трябваше накрая да се изперат и баросат.
На Димана бе идеята да направят перѝлото. Минко не ѝ трошеше хатъра за нищо и – готово. Припечелваха малко към пенсийките, но по-важното бе, че се събираха с хората. През два-три дни дядовците вкарваха каручките с китеници през голямата дървена порта. Бабите влизаха през малката портичка, в горния край на която се четеше резбована табелка Вила „Сговор“.
По калдъръмена пътека, обточена от двете страни с червени и жълти латинки, отиваха до края на двора, където бе перѝлото. Реката минаваше досами зида. През портичка в него и по дървено мостче можеше да се мине на отсрещния бряг. А на отсамния, под навес, украсен с кратунки и връзки босилек, се криеха клиентите в големите жеги. Сядяха на дървения миндер, покрит с шарена черга и си подхващаха приказката, докато китениците се перяха.
В тази неделна юнска привечер гостите бяха под лозницата. Домакините бяха сложила маси и столове от букови дънери. Жените бяха на едната маса, черпеха се със сироп от дренки и реване. На другата маса се мъдреше дървена талерка, пълна с тънки резенчета сланинка. Тук седяха стопанинът Минко, бръснарият Денчо, чиято коса лъщеше от брилянтин и Петко Чобанина, който бе служил в Карлово и там обикна за цял живот анасонлийката.
– Другата неделя е Еньовден. Вечерта ще празнуваме у бат’ Енчо. – Петко извади павурчето и удари един гълток.
– Кат’ спомена Еньовден – рече Минко, – та се сетих. Кога бях на петнайсет през лятото ме спря Ефросина, софиянче, дошло за ваканцията. Не познавала билките, а от баба си чула, че на този ден са най-лековити. Помоли ме да ѝ набера. Готино гадже беше, как да ѝ откажа. На Еньовден отидох до Мечата поляна. Набрах ѝ.
До ухото си Минко чу звън на чаши. Завъртя глава. Димана, дребна, но все така стройна и красива, с дълга плитка, вдигната с шнола на кок, пристъпи с подноса. Той протегна ръка да си вземе чашка със сливовица и забеляза, че ракията се е разплискала. Вдигна очи и с почуда видя пребледнялото лице на жена си.
– Е, мина само с една целувка – бързо додаде той. – Това беше.
Клиентите си заминаха. За вечеря Минко бе наготвил заешко задушено, по неговата си рецепта. Знаеше, че Димана много я харесва. Изненада се, че този път тя само опита манджата и побърза да си легне. Следващите три дни ѝ носеше храната в леглото, на горния етаж. Потропваше с бастуна по стъпалата – преди година падна, счупи си крака и костта го наболяваше.
Димана почти не хапваше, лежеше, прежълтя и залиня. В четвъртък той не издържа. Отскочи до Спаска, фелдшерката. Помоли я да прегледа жена му, да поговори с нея.
– Здрава е – отсече после Спаска. – Може нещо да я е притеснило.
Вечерта Минко седна до масата под лозницата. Като математик и човек рационален знаеше, че искаш ли верен отговор, трябва да зададеш точния въпрос. Затова извади от джоба си химикалка и бял лист и написа:
„Точка първа: Кога започна промяната?“
„Точка втора: Какво я предизвика?“
Отговореше ли си на двата въпроса, проблемът щеше да е решен. Опитваше се да си припомни нещо необичайно. Връщаше се в мислите си ден след ден. Изведнъж пред взора му изплува подноса с разплисканата ракия, бледото лице на Димана и пълните ѝ с уплах очи. Свят му се зави, все едно Петко бе го халосал по главата с овчарската си гега. Вярното решение бе намерено, този път не от разума, а от сърцето му.
Петък и събота минаха тихо и тягостно. Жена му си почиваше в постелята.
Когато в неделната утрин Димана се събуди, учуди я необичайната тишина. Бавно слезе от втория кат долу в кухнята. Нямаше закуска, нямаше и Минко. Излезе на двора. Двете кози възмутено врещяха в кошарата. Тя взе съд, издои ги и те, успокоени, млъкнаха.
С треперливи крачки Димана понесе менчето с мляко към къщи. Изведнъж чу познатото потропване на бастуна по дървеното мостче. Обърна се.
Портичката в зида се отвори и Минко влезе в двора. Беше зачервен, бисерни капчици пот блестяха по челото и на струйки се спускаха по слепоочията му.
– Заповядай, за теб са! – задъхано промълви той, пристъпи и подаде на Димана букетчето с ароматни билки.
Прегърна я щастлив, забелязал внезапно порозовелите ѝ страни и предишния блясък в очите ѝ.
Бая зор видя, докато с бастуна измине двата километра до Мечата поляна и обратно, но си заслужаваше.
Заслужаваше си!
© Margarita Vasileva Todos los derechos reservados