В Ъ Г Л Е Н

Замислено доближавам цигарата до устните си. Тялото й е гладко, вдишвам дълбоко и димът прониква в дробовете ми. Усещам как главата ми се замайва. Като в лек транс съм.
Часовникът на стената необратимо отброява секундите на изтичащия ми живот, а аз седя, потънала в ужасното сумрачно мълчание на стаята. Пепелта от изгарящата цигара пада на пода, но не се помръдвам. И защо ли? За да се наведа да я събера? И без това мога да я затъпча в килима и на другия ден да я изсмуча с прахосмукачката.
Погледът ми се рее навън през дъждовната пелена. Капките звънят по стъклата и размазват всичко. Питам се дали не забравих кафеварката включена. Не ми се пие кафе, но по навик си правя. Представих си как бълбукащата пяна излиза навън и се излива на талази върху нагорещената плоча на печката и всичко се набива с миризмата на опечено кафе. Дали тлеят въглени върху плочата?
Комшиите онзи ден така си запалиха апартамента. Малката им дъщеря си играла на „майки и деца" и решила да пече филии на печката с реотани, защото не могла да намери тостера, но ги забравила и те станали на въглени... Завесата се подхванала... Половината им кухня изгоря.

Дъждът навън се се усили. За пореден път дръпвам от цигарата. Не ми се ходи да проверя дали кафето кипи. Не ми мирише на изгоряло, значи има още време. Рамката на прозореца обаче ми стана много неудобна, но не помръдвам главата си. Повтарям си, че трябва да се науча да свиквам с болката. Както направих преди два дни, когато прискрипах пръста си на рамката на прозореца. Идеше ми да крещя. Аз обаче не издадох нито звук. Пръстът ми посиня и след няколко дни му падна нокътя.
Цигарата ми обаче напълно изгоря. В пръстите ми стърчи вече тлеещият фас. Не знам как някои хора обичат да им мирише на стапящ се фас - миризмата е отвратителна.
Чудя се колко ли дълго бих могла да понеса случващото се около мен? Чувствам се празна. Как да се запълня?
Горящият фас вече пари пръстите ми. Свеждам насълзените си от дима очи към тях. Колко ли дълго бих могла да държа тлеещия въглен в пръстите си и да си повтарям, че не ме боли? Да си вярвам, че не ме боли...
Оглушителният звук от раздиращото се небе навън прекъсва мислите ми. Отново поглеждам през прозореца. Вилнеещата навън стихия завихря мислите ми в студения си порив. Лъже ли ме носът, или наистина долавям миризмата на изкипяло кафе? Значи все пак не съм се излъгала - наистина не съм изключила кафеварката. Сигурно в момента бълбукащата пяна прелива и капе, съскайки по нажежената плоча.
Пепелта от изгорелия фас пада на килима, но не се помръдвам. И защо ли? Мога и утре да я събера с прахосмукачката. Ако има утре...
Разтварям широко прозореца. Дъждът яростно започва да шиба лицето ми като с игли. Затварям очи, за да не усещам болката. В ушите ми прокънтява поредната гръмотевица. Потръпвам, настръхвайки цялата. Обожавам тази стихия. Иска ми се да полетя със звука от чупещото се небе и тези светкавици.

До носа ми достига миризмата на дим. Добре. Представих си как първите пламъци лизват пластмасовия обков на кухненското шкафче над печката и се усмихнах. Колко материални сме всичките....
Подгизнала съм цялата, дъждът продължава да плющи по мен и да мокри килима в стаята. Не ми трябват цигари.
Обръщам се и се устремявам навън. По-далеч от стените, които ме обграждат. Сърцето ми бие лудо от въодушевление. Нетърпелива и развълнувана съм. Изскачам навън, оставяйки миризмата на дим и горящо кафе след себе си и се втурвам в дъжда. Тежестта на капките като че ли се удвои в този миг. Но аз не се впечатлявам. И се затичвам. По-бързо. По-бързо. И се къпя в дъжда. Изморена. Щастлива. За да се превърна на въглен. И да забравя болката.