ТРИНАДЕСЕТТЕ ВЪЗГЛАВНИЦИ: ЮНАКЪТ, КОЙТО ПОБЕДИ ДЕМОНА ОТ КЛАДЕНЕЦА

 Беше останала само една възглавница и децата усърдно ровеха в нея с надеждата да открият  за какво се разказва в последната приказка. Но нищо не намериха.

- Бабо, тук няма нищо, да не би приказката да е избягала?

- Може да ни се е разсърдила , че я оставихме последна... - предположи Виктор.

- Ама нали все някоя щеше да остане последна, не  трябва да се сърди! – според Роси това беше достатъчно убедително и приказката изобщо не беше права да изостави убежището си.

- Не се безпокойте, каза баба им, не е избягала, просто е станала невидима заради демона...

- Демона? Какъв демон? Хайде, бабо, разказвай!

-  Да, но по- напред бързо в банята за по един душ, обличаме чисти тениски и гащички и сме готови!

  Разбира се, децата добре си поиграха  в банята, пръскаха се с подвижния душ, пускаха гумени играчки в коритото като лодки, правеха сапунени балончета... Накрая все пак си спомниха, че ги чака приказка и набързо се изтриха с хавлиите и се облякоха.

- Имаше след полето един кладенец...Не, не само го имаше, има го и сега, пак си е там и мога дори да ви го покажа! Ама какъв кладенец- дълбок, дълбок, никой не се омеляваше да слезе и да провери дълбочината му, дори хората  много  не се и заглеждаха във водата, нито пък използваха кофата да си налеят, макар и да бяха много жадни. Защото в него живееше зла сила, ама много зла и много силна, никой не беше и чувал за такава преди.

  В кладенеца живееше демон! Наричаха го Камаро Злодея и името му беше съвсем точно, защото никой не знаеше да е направил поне едно добро нещо в живота си. Не ме карайте да описвам как изглежда, такова грозно чудовище никога не беше виждано  и никъде другаде не се беше чуло да  има! Излизаше на повърхността съвсем неочаквано заедно с облак тежка и отровна мъгла. Тя се стелеше над нивите на хората и растенията клюмваха от отровната й влага, после изсъхваха и умираха. Разпадаха се на прах житни класове и пити слънчоглед, падаха на земята почернели кочани царевица, плодовете се спаружваха и гниеха по дърветата. Плодородните поля се превръщаха в пустиня и обричаха на глад хората, които ги обработваха.

  Друг път пък  мъглата беше гореща, като огън и връхлиташе върху домовете на хората, а те не можеха да дишат, защото въздухът изчезваше, всмукан от ненаситното гърло на прокълнатия кладенец. Вдишваха мъглата, която изгаряше вътрешностите им и ги разболяваше. Мъчеха се много, гърдите им бяха стегнати сякаш от стоманени обръчи, а вътре в тях гореше огън.Така умираха много от малките деца и възрастните хора.

  Имаше случаи и когато тя ухаеше на цветя , роза и лавандула и носеше прохлада. Хората я дишаха с наслада и после заспиваха толкова дълбоко, че дори и камбаната на църквата , полюшвана от вятъра, не можеше да ги събуди. Тогава идваше самият Камаро  и с дългите си криви зъби прегризваше гърлата на спящите. Изпиваше кръвта на някои, а други отвличаше в подземното си леговище и ги правеше свои  верни  слуги. Хранеше се с мозъците им и те сляпо изпълняваха заповедите му.

  Чудеха се хората как да се спасят от демона. Решиха да затрупат кладенеца и много дни повече от сто каруци носеха пръст и камъни, които изсипваха вътре. Но колкото повече изсипваха, толкова по- дълбок и страшен ставаше кладенецът. Извикаха войници и те хвърляха напалм и гранати, но зейналата дупка си стоеше непокътната и отвътре се чуваше адският смях на Камаро Злодея.

  Тогава решиха да изпратят при него най- мъдрия си съгражданин за да го попита какво ще приеме да му дадат като данък, за да не ги отрупва повече с бедствия. Тръгна мъдрият  Севар, най- старият жител на града. Сам беше поискал да отиде, за да не убие демонът някой от младите мъже или жени.

-Аз съм стар, вече почти сто лета съм видял. И да ме убие демонът, няма да е голяма загуба. Но пък ако мога да науча какво иска от нас, ще е от полза за всички.

  Откара го най- големият му внук до кладенеца, той поседна до него и зачака. Когато чу водата да шуми и да се издига гъста мъгла, извика:

-Аз съм тук, могъщи Камаро! Дойдох да чуя мъдрите ти слова и да ги занеса на съгражданите ми. Те  молят да им кажеш защо  си им така сърдит и гневен и с какво могат да те омилостивят.

   Отдолу се чу само ехидният и зловещ вой на демона, но след малко и самият той се показа над корубата на стария кладенц. Ужасните му  очи, три на брой, едното жълто, другото зелено и третото червено, светеха и угасваха като светофар,  който води към самия ад.

-Да ме омилостивят, казваш...Значи, вече не им стигат бедствията, с които ги наказвам, че и данък искат да ми плащат! Нещастни слабаци! Така си и знаех, няма кой да се пребори с мене и да ме победи, затова са готови на всичко!

  Застина от ужас старият човек , не знаеше какво да каже. Изведнъж му хрумна нещо.

-Чудя се, могъщи Камаро, кой може да ти излезе насреща? Родил ли се е юнак, който да ти се опълчи  и да те победи? Нее, не вярвам да има такъв, а ако някой си помисли, че може да го стори, бързо ще побегне с подвита опашка, щом те зърне само! Толкова си страшен, че и самият дявол би се уплашил от тебе, само като те зърне!

-Е, старче, може и да си прав. Сигурно и така ще стане, но...Ти и без това няма да се върнеш при близките си, така че на тебе мога да ти кажа...Има начин някой да ме победи, но...Аз съм наистина непобедим, това да ти е ясно! И мога да падна само от нероден юнак, отгледан от коза, която е родила седем ярета и ги е кърмила седем години! Юнакът да е бозал направо от вимето й, да е ял мед от диви пчели  и гъби и да е пил росата от листата на горския здравец! Медът е свещена храна, а росата- напитката на юнаците!Да не знае тоя мъж майка си, баща си , братята и сестрите си, да не ги познава! Тогава ще се бие с всички сили, защото никой няма да плаче за него! Повярвай ми, старче, не мога да победя, нито да унищожа юнак, който няма какво да изгуби и за кого да мисли! Но не знам дали изобщо има такъв юнак...А и да има, защо му е да се бие с мене? Аз на него нещо да съм му сторил? Но на тебе...

  Като каза така, Камаро Злодеят се наведе и прегриза гърлото на стареца, понечи да изпие кръвта му, но бързо изплю още първата глътка.

-Пфу, седнал съм кръв стогодишна да пия! По- добре някоя мома да си намеря! Ама не сега, май ми се додряма и  трябва да  си почина...

   Ще кажете, как така, старият Севар убит, никой пак няма да научи как да победи демона. Но не беше така, милата му внучка Детелина, която всички наричаха Веселата Тина, се беше скрила в колата, без да я видят близките й. Сега надникна иззад един камък , цялата обляна в сълзи, защото видя как демонът убива   дядо й пред очите й. Не стоя така дълго смелото момиче, спомни си какво чу и бързо хукна към града.

  Пътят й минаваше през една вековна гора. Както тичаше по пътеката, изведнъж храсталакът се раздвижи , изпращяха сухите клонки и насреща й се появи момък. Ама момък, левент и половина! Висок поне една глава повече от момците , които познаваше, раменете му аршин и половина широки, ръцете яки, мускулите ще пръснат ръкавите на ризата му, доста извехтяла, впрочем, а очите му сини като небето и засмени като слънцето. Дългата му коса, с цвят на мед, беше вързана с кожен ремък , на кръста си носеше широк червен вълнен пояс , а краката му...Мъж с такива големи крака Тина досега изобщо не беше виждала!

-Кой си ти?- попита момичето, на което сълзите вече бяха пресъхнали от вятъра и от вида на непознатия момък.

-А ти коя си?- попита на свой ред момъкът.

- Нее, аз първа попитах!- заинати се момичето, което си беше упорито като най- упоритото муле в цялата равнина.

  След като поспориха кой първи да се представи, момъкът махна с ръка и каза:

-Казвам се Вихрен, но всички ми казват Неродения, защото тук са ме намерили дърварите като дете. Не помня да съм имал ни майка, ни баща, ни братя и сестри...Тук ме откриха добрите хора, когато бях на седем години. Бозаех от една коза, която имаше седем козлета и кърмеше и тях, и мене седем години...Когато огладнеех, ближех мед от питите на дивите пчели, ядях гъби и горски плодове. А когато ожаднеех, пиех росата от листата на горския здравец...Такава вода никой не е пил и никой не знае как мирише на хубаво и ти налива сила в мускулите...

  При тия думи Тина зяпна и направо забрави да затвори устата си. Тоя да не беше подслушвал демона и да се правеше на голям юнак само и само да я впечатли? Но като го гледаше...наистина си беше юнак, особено в краката...леле, кой ли му шиеше обувките?

-Аз ти казах, сега е твой ред! Виждам, хубава мома си, но си много уплашена. Какво ти се е случило, кажи ми, може да ти помогна!

- Аз съм Детелина, но ми казват Тина и как да не плача...- и тя отново се разплака. Трябваше да мине доста време, преди да се успокои, а явно Вихрен изобщо не беше наясно как се успокоява момиче! Ако знаеше, щеше поне да я прегърне!

  Лека- полека успя да му разкаже какво се е случило с дядо й , но не спомена какво е научила от злодея.

  Вихрен каза, че трябва да приберат трупа на дядо й и да го погребат както подобава на християнин. Предложи да отидат и да го закарат с неговата кола, с която събираше насечените дърва, за да ги продаде. Като се замисли, Тина започна да се убеждава, че това е нейният човек, изобщо не беше го страх, а нямаше мъж в нейния град, който да се е решил да отиде и дори само да наближи кладенеца!

  Вихрен свирна и мигновено се появиха два вълка, които впрегна в колата. Тина подскочи уплашено.

- Не бой се, хубавице, нищо няма да ти направят, щом аз съм тук!- и момъкът подкара колата към кладенеца.

  Камаро имаше една тръба, през която наблюдаваше  какво става около кладенеца. Щом видя колата с впрегнатите вълци и снажния Вихрен, трепна учудено.

- Брех, какъв ли е тоя юнак, че в колата си е впрегнал вълци вместо коне! Дали няма да поиска да се бие с мене? А какви големи крака!  Дано никой не го подкокороса да ме нападне, че май много силен ми изглежда...

  През това време двамата млади докараха мъртвия Севар в града и Тина разказа какво се е случило, пак без да споменава какво е научила от демона. Погребаха с  плач и кършене на ръце мъртвия старец, когото всички уважаваха и обичаха. Но пак бяха в безизходица, така и не узнаха с какво могат да се откупят от злия Камаро. Тогава напред излезе Вихрен, покашля си и започна:

-Вижте какво, разбирам, че много зло ви се е струпало, много сте страдали и защо? Няма ли тук юнаци, да се справят с  тоя демон?  С нищо не можете да го омилостивите , каквото и да му дадете, той пак ще опустошава нивите ви, ще трови водата ви и ще ви убива, за да пие кръвта ви. Няма как да се отървете , освен ако не го победите!

- Мълчи, момко, ти не знаеш колко е силен и страшен Камаро!-  викнаха хората- Той уби много от нашите синове, не остана ни един, който да се наеме да се бие с него! А и ти, ако ти е мил животът, хващай си пътя и върви вдън горите и усоето да не намери и тебе!

  Тръгна си тогава Вихрен, но колкото повече вървеше, толкова повече нещо го теглеше към кладенеца на демона. Не можеше да забрави разплаканите очи на Тина и разкъсаното гърло на стария Севар.

-Хей, юначе, какво толкова си се умислил? Увесил си нос, като че ли от погребение идваш!

  Вдигна глава Вихрен и видя на пътеката малко момче с голяма гугла от гъба на главата вместо шапка. Самото то не беше по- високо от коляното му, но очите му грееха хитро, а в ръцете си държеше  по- голяма от самото него гайда.

-Ти пък кой си?

- Гъбарко съм, не ме ли знаеш? Нали като беше малък, все ме търсеше, докато береше гъби! Знам какво си мислиш в момента, много ти се иска да се опълчиш на Камаро Злодея и да го поставиш на мястото му.  Но това не е толкова лесно...

- Добре де, съгласи се Вихрен, наистина ми се иска да натикам тоя нещастник на дъното на кладенеца и никога повече да не се покаже оттам!

-  Това и ще стане, защото ти си  единственият, който може да го победи, но затова ще трябва да ти помогна...Първо, вземи тая гайда!

-Гайда? И защо ми е, да не отивам на сватба?

-Сега ще ти обясня, но я ме вдигни и ме сложи до ухото си, за да не ни чуе никой!

 Вихрен го вдигна с една ръка и изслуша какво му шепнеше Гъбарко.  Засега ние не знаем как точно щеше да използва гайдата.

-Освен това- продължи малкият, ще ти трябва скалата  под орловото гнездо в Димящата планина. Ще я докараш до кладенеца и сега ще ти кажа какво ще правиш с нея! Но запомни, никоя друга няма да ти свърши работа, освен нея! Не бой се, вълците са яки, ще я домъкнат, ако и ти се впрегнеш с тях!

 И още нещо ще ти трябва..-.И той пак се наведе към ухото на момъка, който кимаше  в знак на съгласие.

  Цял ден впрегнатите в колата вълци пътуваха към скалата под орловото гнездо и когато стигнаха и момъкът я видя, неволно извика:

-Ама тя е огромна! Никога няма да я помръдна, камо ли да я натоваря на колата!

- Ти все пак, опитай!- обади се някой. Вихрен се озърна и какво беше учудването му, когато видя отново Гъбарко, който беше седнал на клоните на едно дърво и клатеше малките си крачета във въздуха.- Никога не казвай, че не можеш , ако не си се опитал!

 Нямаше какво да се направи , трябваше да го послуша и младият левент се напъна и започна да бута скалата. Отначало тя не помръдна, той натисна още по- силно, още по- силно...Изведнъж  усети , че му става по- леко, още по- леко и скалата се заклати, още повече се заклати, наклони се, после се търкулна и падна върху колата!

„ Сега вече я втасахме!, помисли си Вихрен, Сигурно колата се счупи и как ще я пренеса сега? Дано само вълците ми да са живи!“

  Но кой, все пак, му беше помогнал? Не, не можеше да бъде, наоколо нямаше никого,  само Гъбарко се хилеше насреща му , седнал на скалата, и размахваше калпака- гугла .

-Ехей, неродения юнак, насам погледни! Справихме се, сега да тръгваме към кладенеца! И гледай да не забравиш гайдата!

- Но как..- не можеше да се начуди Вихрен, как така тоя малчуган му  беше помогнал да откърти скалата!

- Не питай как, а побързай, че хората страдат! Кой знае какво ще измисли злодеят!

 Как закараха скалата, не питайте, беше голямо бутане и теглене, вълците дърпаха с всичка сила, отзад Вихрен буташе, а Гъбарко се намесваше в решителните моменти, например, когато някое от колелата затъваше. Така стигнаха до кладенеца .

  Камаро ги видя  през тръбата и моментално реши да нападне. Първо пусна мъглата за да омотае и отрови младия юнак. А той просто засвири на гайдата! И какво чудо невиждано- мъглата влизаше през ручилото й и повече не излизаше, все по- бързо и по- бързо, докато целият облак не изчезна вътре!

-Ей ти, какво направи , къде ми е мъглата?- развика се Камаро, който вече беше излязъл от кладенеца.

- Че какво, не виждаш ли? Влезе вътре като мъгла, излиза като песен!

  Гайдата свиреше ли, свиреше. Чуваше се по цялата равнина, а момите запяваха заедно с нея!Не можеха да повярват, че вече няма какво да унищожава нивите им и да трови децата.

-Сега ще те науча аз!- извика Камаро и се нахвърли на Вихрен. Вкопчиха се двамата в смъртен двубой, този път и Гъбарко не можеше да помогне на смелия момък! Биха се дълго, демонът понесе момъка в небето, а той го държеше здраво и се опитваше да го свали на земята. Момъкът вече имаше девет рани, от зъбите и ноктите на адското създание. Една на шията, една на дясното рамо, две на лявата ръка, три по краката и две на едно място, което не бива да споменавам! Биеше се мъжки, не отстъпваше , боят продължаваше вече две денонощия, а силите на демона сякаш извираха отнякъде. Целият град наблюдаваше битката, а Тина аха да пролее няколко сълзи.

„ Но какво правя аз? Забравих ли какво каза демонът, никой не трябва да тъжи и да мисли за Неродения юнак!“

  И тя избърса очите си и извика силно:

-Ще успееш, Вихрене, ти можеш! Само си спомни какво имаш в пояса и го извади!

 Чу я нероденият юнак, бръкна с една ръка в пояса и извади малко шише , отвори го със зъби, надигна го и изпи до дъно това, което беше в него.

-Роса от листата на здравеца!- изрева демонът,- Изгубен съм!

  Изправи се Вихрен, хвана чудовището с двете си ръце и го тръшна силно върху скалата!

-Скалата под орловото гнездо! Тя поглъща силите на злото! Наистина съм изгубен...

 Колкото повече го притискаше юнакът към скалата, толкова повече силата му изчезваше и потъваше в нея, докато остана само едно слабо грозно същество с три все по- слабо светещи очи, което се молеше да го пощадят!

  Но юнакът не се поддаде, просто го запокити в кладенеца и след това грабна скалата и я хвърли отгоре му! Тя не уби Камаро, но заседна в отвора точно над главата му. Дори и да върнеше силите си, ако се опиташе да я избута, те щяха да изчезнат отново. Никога нямаше да излезе навън!

  Всички се надпреварваха да поздравяват Вихрен, прегръщаха го, тупаха го по рамото, а дърварите, които някога го бяха намерили, доволно се усмихваха.

-Знаехме си ние, още когато го намерихме, разбрахме, че не е какво  да е момче, а юнак! И ето, че ни избави от проклетия демон!

 А Вихрен търсеше с очи някого сред множеството и изобщо не разбра кога Тина беше застанала насреща му.

-Аз знаех, че си ти...- тихо продума тя- Но си мълчах и не казвах нищо.Ти сам реши да отидеш да се биеш с Камаро, защото си не само силен и храбър, но и истински защитник на слабите! Не пророних нито сълза, въпреки че гледах как кръвта тече от раните ти, за да не наруша предсказанието за юнака, когото никой не чака и не обича...който си няма никого...

- Но аз си имам!- усмихна се Вихрен- Виждаш ли всичките тия хора, те са ми братя и сестри, а всяка жена ми е майка и всеки мъж баща...

- Тогава аз каква съм ти?- дяволито попита момичето.

 И тогава.. о, не! Нероденият юнак се изчерви силно и наведе очи.

 -Каква съм ти?- продължаваше да пита момичето и като не дочака  отговор, подскочи, прегърна го през врата, целуна го и извика: Годеница, глупчо! Хайде сега ела да превържем раните ти...

- Ама как, ти си жена , а двете са на...

- На дупето ли? Голяма работа, като че ли не съм виждала братята си! Хайде, че тая гад май е отровна и трябва да ги промия с билки!

 - И се оженили, нали, бабо?- каза Роси- Ама той защо се изчервил?

- Защото сигурно е искал да замине, да извърши други подвизи, а не да се жени!- отсече Виктор.

 Баба им не каза нищо, само придърпа завивките им , целуна ги по бузките, получи и тя целувки  и загаси светлината...

 Наистина беше вече време за сън.