Отворих леко вратата. Иванина си беше легнала. Навсякъде бе тъмно. Виеше ми се свят. Оставих тихо багажите ни до леглото. Беше ми много зле. Така не се бях напивал и аз не знам от кога. Закачих якето си на един стол и съблякох тениската си.
– Чука ли я? – Иванина се размърда.
– Не съм чукал никого. – дори сам не си повярвах.
– Забави се.
– Не исках да те събудя, извинявай. Влизам за душ.
В един момент се почувствах толкова виновен. Виновен спрямо Иванина. Как изобщо смеех да вляза в същата стая и да спя до нея, след като целунах друга жена... Не се чувствах добре от постъпката си. Това не биваше да се случва. За първи път приех случилото се като грешка. Може би беше по-добре да не разсъждавам в това състояние. Повдигаше ми се. От всичко. Спомних си как Борислав демонстрираше величието си. Думите му бяха просто... Все повече се чудех как Мария продължаваше да бъде с такъв човек. Изборът беше неин. Дали пък не трябваше да го уважа?
Иванина ми беше извадила дрехи. Останах изненадан, опитах се да не вдигам много шум. И двамата бяхме уморени. Прекалено много километри бяхме изминали за последните 24 часа. Мушнах се под завивките и благодарих наум, че все още бях жив. Иванина прехвърли ръка през корема ми и положи глава на гърдите ми.
– Нали знаеш, че нямам нищо против... – промълви тя.
– За кое?!
– Да спиш с нея.
– Трябва ли да говорим точно сега за това?
– Не, просто искам да го знаеш. Оправете се там, каквото избереш – ще го приема.
– Ти наистина ли?!...
– Мхммм.
– Иванина... – гърлото ми пресъхна. – ...не знам. Със сигурност има много по-добри мъже за теб. Аз не съм правилният. Още си много млада и тепърва ще...
– Това го знам много добре, Павеле.
– Тогава защо...?
– Остави ме да слушам сърцето си, но бъди искрен с мен.
– Не съм те излъгал за нищо. И ти благодаря за вечерта...
– Няма за какво. Тя е странен човек...
Въздъхнах. Иванина беше права. Мария беше много странна. Но никой не можеше да избере в кого да се влюби. Такъв бе животът. Подсъзнателно привличахме събития, които да ни унищожат. Приближаването ни към ролята на жертвата изместваше инстинкта ни за самосъхранение. Празнотите и желанията се впускаха в надпревара за усещане на топлина. За търсене на нов дом. Нов смисъл. Човешкото съзнание не може да понесе самотата. Тя го убива бавно и го превръща в застой. Бях самотник. Затова грешах. Търсех там, където не бива. И все пак. Онова лудото нещо, което туптеше отляво, се нуждаеше... нуждаеше се от любов.
***
Измъкнах се внимателно от леглото. Не исках да събуждам Иванина. Погледнах телефона си. Беше 7:34. Не можех да си обясня как се събуждах толкова рано след препиване. Както и да е. Запътих се надолу. Реших да мина през кухнята, намираща се на първия етаж и да потърся кафе. Една по-силна доза кофеин щеше да ми се отрази добре. Намерих разтворимо такова из шкафовете. Взех чашата си и излязох на поляната. Видях Стоян да допушва цигарата си на един пън.
– Добро утро! – поздравих.
– Мама му стара... красота!... глей к`во става! Зеленина!
– Да... – загледах се в начупените форми на планината и затърсих цигарите си.
– На, ето. – подаде ми от своите.
– Май са ми свършили... От къде мога да си взема? Има ли магазин наблизо?
– Аз ще слизам с колата до едно село да накупя някои неща за довечера и ще ти взема цигари.
– Да дойда ли да ти помогна?
– А, не. Аз ще се забавя. Трябва да издиря и едни билки.
– Добре ли си? Нуждаеш ли се от нещо?
– Не за мен. За Светлето.
– А...
– Ей, много го преживява, Павеле...
– Трябва да бъдеш до нея, жена е...
– Вече трябва да го приемем и да си осиновим детенце.
Темата му тежеше. Напълно го разбирах. Знаех за опитите им със Светла. Вече няколко години се бореха за това.
– Тия дърва за къщата ли са? – отклоних разговора.
– Да, ако имах време щях да нацепя някое друго дърво.
– Аз ще го направя. Ти отивай да си вършиш работата, ако има нещо – звънкай.
– Добре. Айде, че наистина ще закъснея, а трябва да взема билките навреме.
Допих кафето си, загледан във върховете отсреща. Главата ме наболяваше, но кафето определено ми помогна да се почувствам по-добре. Хладината от ранната сутрин също допринесе за ободряването ми. Слънцето се подаваше измежду облаците. Денят щеше да е топъл.
Освободих забитата брадва от широкия пън. Положих един по-малък и го разсякох на две. А след това на още две. И така няколко пъти. Свалих тениската си и я пуснах до купчината. Работата ми помогна да се фокусирам върху нещо друго. 
– Чичо, Павел! – повика ме детски глас.
– Дани! – положих ръка над челото си. – Какво правиш тук? Не те видях снощи.
– Играхме си с децата вътре.
Момченцето на Мария все повече растеше. Всеки път, когато го видех, беше поне с още един сантиметър по-високо.
– Искаш ли да си подаваме? – подхвърли ми топката, която държеше.
– Позабравил съм. – намигнах му.
Започнахме с дълги пасове, след това решихме да играем на точки. След като всеки направеше три, на четвъртата трябваше да подаде на другия. И така докато задържим най-дълго топката във въздуха.
– Не си забравил, чичо, Павеле!
– Уча се от теб!
– Ти нали беше играл в Локо Пловдив?
– Да, но това беше отдавна и за малко.
По едно време той задържа топката и наведе глава настрани.
– Можеш ли да ме научиш на това?
– Наистина ли искаш да цепиш дърва? – учудих се.
Дани закима. Подадох му брадвата и му обясних как да я държи. След това наместих едно малко дърво и му показах къде да се цели.
– Не е нужно да замахаш силно, просто отпусни ръцете си и насочи брадвата в средата.
Разсече го отведнъж. Поздравихме се и му избрах друго.
– Ами сега, чичо, Павеле?! – Дани ме погледна, не беше успял да го разсече до края.
– А, сега виж какво ще направим... но това е малко трудно и като стане така, ще ми даваш на мен. – обърнах брадвата обратно и я ударих в големия пън.
– Еха!!! Много яко.
– Нали?! – усмихнах се и очите ми срещнаха тези на Мария.
Беше на беседката горе. Пиеше нещо топло и тихо ни наблюдаваше. Сведох глава и предложих на Дани да закусим. Взех тениската си и я преметнах през рамо. Момчето отиде при майка си, а аз подминах и се насочих към кухнята.
– Ооо, Павка! – Светла ме поздрави.
– Охо, добро утро, дами! – облегнах се на касата.
Иванина се обърна към мен и ми показа колко е изцапана с брашно. Формулира нещо с устни, но не я разбрах и й направих намек.
– Много си секси! – повтори тихо тя.
Светлето й смига шеговито. Личеше, че и двете много се забавляваха в компанията на другата. Нарочно отидох и си откраднах една мекица. Иванина ме изгледа с укор.
– Кой ти е позволил?
– Ти. – засмях се.
– Не съм аз. Искаш ли сега да те прегърна?
– Не! – отдръпнах се.
Иванина взе брашно в ръцете си и се насочи към мен.
– Не, Ива! Както към потен ще полепне всичкото по мен...
Защо ли го казах?! Така хубаво омаза гърба и корема ми.
– Мечо, елааа! – тръгна да ме гони из малкото помещение.
Свих вдясно и излязох. Тръгнах към поляната. Иванина ме последва. В един момент затича към мен. Побягнах напред, стана ми адски смешно. Накрая просто се предадох и легнах на тревата. Ива се строполи отгоре ми и започна да обсипва лицето ми с целувки.
– Не, ще ме убиеш... – не можех да си поема дъх.
– Нямаааа, глупчо! – защипа бузите ми. – Много си сладък, бонбон!
– Бонбон ли?! Мислех, че съм Купидон...
– Хахаха! Секси бебето...
– Това вече е брутално. Откъде ти дойде това?!
– Нали така го изобразяват?! Голо.
Така не се бях смял отдавна. Какви щуротии й идваха на ума на Иванина? Останахме загледани един в друг. Нещо си казвахме, но какво?! Усмихваше ми се. Наблюдаваше реакциите ми. Беше ме притиснала. Не можех да помръдна. Подпрях се на лактите си и започнах да изследвам синьото на очите й.
– Ще ми кажеш ли какво искаш от мен? – думите сякаш изскочиха от мен.
– Какво да искам?!
– Не знам, ти ми кажи.
– Искам много неща. Но не от теб. А със теб.
– Осъзнаваш какво говориш, нали?
– Напълно убедена съм в думите си.
– Защо с мен?
– Ще ти го кажа на по-късен етап.
Изведнъж се изправи и се запъти обратно.
– А, не!
Тръгнах бързо към нея. Вдигнах я на ръце и я понесох в кръг. След това я пуснах и целунах. Придържах я през кръста, за да не падне. Останахме в прегръдката на другия. А всичко това се случваше пред погледа на Мария.


Следва продължение...