Забърдо
Когато тръгнете по пътят от Пловдив за Смолян, който лъкатуши по гръдта на Родопа планина, по някое време, ще забележите табела, на която пише "ЗАБЪРДО". Не се колебайте да завиете на дясно и да посетите това приказно място.
Точно там накрая на селото живееха Минчо и Минка. Току-що се бяха върнали от болницата в Смолян, където Минчо беше претърпял операция на сърцето. Бяха му поставени два байпаса...
- Лягай тук сега на миндера срещу мен и да не мърдаш! - каза властно Минка.
- Добре,добре - съгласи се Минчо, докато съпругата му помагаше. След това тя взе едно кълбе с червена прежда и две големи игли. Започна да плете, като гледаше през дебелите стъкла на очилата си...
- Минке! - наруши мълчанието съпругът ѝ - чуваш ли ма!
- Чувам, чувам!
- Много си убава! Хич не си се променила!
- Какво, ще искаш та се щурясваш?
- Да ми сипнеш два пръста ракийка, а?
- Никакви два пръста! Лекарят е забранил! Никаква алкохол и цигари!
- Той няма да види ма, Минке!
Ех, ама си лоша!
Минка явно ядосана от държанието на мъжът си остави кълбото с прежда на масата.
- Като съм лоша отивай си при твойта Севда! Оная от съседната улица, дето ни гърди има, ни задник! Плоска като дъска! Само се опулила с ония ти ми големи очи...
- Пак говориш глупости! Ами тя се спомина преди десет години!
- Спомина, спомина, ама пак взе да преглъщаш, като чу името ѝ!
- Недей така говори! Грехота е!
Настана неловко мълчание. Минка отново се захвана с плетката
- А знаеш ли, Минке - проговори Минчо - когато умра искам да ме погребете долу, под Чудните мостове!
- Пак щуротии! Те са туристическа забележителност! Какво искаш, като дойдат учениците да ти гледат плочата, на която пише " Тук почива Минчо Минчев. Заклет пияница и женкар".
Пак настана тишина. Минчо се замисли за нещо свое, а съпругата му от време - на време го стрелкаше с поглед през очилата си.
- Не беше такава някога ти! Не беше! - започна болният мъж - Помниш ли, когато дойдох да те искам от татко ти? Той ме спря на портата, а ти переше на коритото. Беше облечена с бяла конопена риза. Косата си беше свила с две фибчки! Млада и хубава! Татко ти вика " И дума да не стават! Ти нямаш и един грош да се усмихнеш!" И взе да ме пъди, а ти се спусна и му викаш " Недей, бе тате дай ме! Ще работим заедно! Къща, ще си вдигнем! Дечица, ще си отгледаме!" И той те даде, Минке!
Минка остави плетивото си. Усети как сълзите се стичат по набръчканото ѝ от годините и грижите лице. Отиде до долапа и се върна с една малка стъклена чаша ракия.
- Но само толкова! После лекарствата и да измерим кръвното!
- Сполай ти, Минке! Да си жива и здрава!
Жената не отговори нищо. Отиде до дървеното прозорче и отмести пердето. Загледа се в калдъръмената уличка. Сякаш отново беше там преди петдесет години. С бяла рокля, а наоколо сватбари. Музиката свири. Смях и закачки...
Отпусна пердето. Забърдо вече спеше сгушено в пазвите на своята майка Родопа.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Хари Спасов Todos los derechos reservados
La obra participa en el concurso:
