Зад залостената порта
- Не ми идвай повече на свиждане, татко… Моля те, за Бога, моля те… - задъхвайки се, мълвеше затворникът.
Конят на милиционера-надзирател изпръхтя в ухото му, сякаш само той разбираше младежа. Трайчо неволно допря глава в муцуната му. Усети отдавна жадувана топлина. Потръпна…
- Сине, недей така! Не знаех, че ще те карат да бягаш пред коня за срещата с мен, дори не можех да си го представя… Прости ми, сине, прости! – някак виновно се сви Деньо, а очите му се навлажниха.
За първи път през живота си Трайчо виждаше разплакан своя баща - този суров човек. Сега така му се прииска да го прегърне и да притихне на рамото му…
- Я стига сте се лигавили, че ей сега, момко, ще затичаш пред коня ми обратно и то право към карцера! – сопна се милиционерът.
Бащата бързо се съвзе и подаде торбичката, която досега стискаше като голяма ценност.
- Какво има в бохчата? – грабна я надзирателят и побърза да я отвори.
- Малко орехи, мед, мас, сухар, рогозка, а и една вълнена дреха за сина – смотолеви Деньо.
- Това ще остане у мен. Ще проверя всичко и ще докладвам на началството. После ще се реши дали нещо се полага на сина ти.
- И ти сигурно имаш деца, старши? Ако ги видиш тъй слаби, изранени до кръв и в дрипи, както сега аз виждам сина си, как ще живееш, а? Дай му нещо от торбата, много те моля, поне да си хапне малко момчето – замоли се бащата.
- Ако толкова си мислил за сина си, защо са го хванали на границата, а? Защо той е искал да избяга не само от теб, ами и от Родината си?
- Татко, тръгвай си бързо, моля те! И никога повече не идвай, чуваш ли! – думите на сина сякаш блъснаха Деньо в гърдите. Сърцето му започна да прескача и той едва успя да промълви:
- Бог да те пази, момчето ми…
Видя как надзирателят, яздейки коня си, подкара сина му като животно. Видя как го принуди да подтичва, за да не го стъпче. Бащата трудно си пое дъх, обърна се и бавно повлече крака по понтонния мост, който свързваше островния затвор в река Дунав с Белене.
Деньо и тази вечер не залости дворната порта. „Като си дойдат моите хора, лесно да си влязат у дома.“ Тъй си мислеше и все чакаше. Доскоро още таеше надежда, че ще се върне брат му, от когото нямаше ни вест, ни кост след последната война. „Пленен ще е, ама рано или късно ще си дойде, сигурен съм.“ И все се надяваше… А сега се тревожеше и за сина си Трайчо – затворник в лагера Белене. „Ще го пуснат, скоро ще го пуснат, ще се прибере момчето ми, ще си хване работа, семейство ще завъди, внучета ще имам… Ех…“ Молеше се дълго пред иконата на Богородица, която бе сложил върху скрина в гостната, на най-хубавото място, при снимките на свидните си хора. „Благуно, дума ти давам, ще се върне сина ни, скоро, много скоро ще си дойде и двамата ще отидем на гроба ти. Свещички ще запалим, ще прелеем, да се успокои душата ти, че от мъка по детето си отиде ти, от черна мъка, кога Трайчо осъдиха и в Белене затвориха…“ Сега лаят на дворното куче прекъсна мислите му. „Той ще е! Той ще е!“ Лудо запрепуска сърцето на Деньо... Бащата с все сили затича към портата.
Много години се изтърколиха от онзи паметен ден, в който Трайчо се прибра на село. Дочака го татко му, дочака и задомяването на сина си, чак и внуци дочака. Но на дядо Деньо пак нещо му тежеше. Където и да ходеше синът му, трябваше да се подписва в кметството и да дава обяснения защо отива там. А когато един от внуците стана войник-граничар и баща му поиска да види как си кара службата момчето, дядо Деньо изтръпна. Едва ли щяха да издадат „открит лист“ на сина му, та нали беше лежал в Белене и то заради опит за бягство от Родината. В пограничните райони властимащите не пускаха току-така и не пускаха всеки. Притесни се старецът. Не минаха и три дни откакто Трайчо реши, че трябва да си уреди „открит лист“ и дядо Деньо почина. Ей така, прибра се синът му след дълго обикаляне по разни институции и намери баща си паднал до портата, с отворени очи и протегнати ръце… сякаш протегнати навън, към жадуваната свобода…
© Росица Танчева Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Латинка и Таня, благодаря ви!
-
Хубав разказ!
Поздравления! -
Eia (Росица Танчева), поздравление за реалистичния ти разказ .
Имам запис от достоверен източник за Белене. Било е много, много страшно. Дано никога не се повтори.
Благословена и творческа вечер! -
И пак наследниците на тези, инспирирани от азиатските комунистически диваци, се казват БСП, ПП и неграмотните чалгаджийчета им дадоха властта, та затова сме на този хал... Трябва безжалостно да са изчистим от тия политически и социални листни въшки. И произведения като това е ракета в целта. Трябва да научим младите за вредителите на Великата държава България!
-
Валентина, благодаря за прочита! Дано никога не се повторят тези години! Но сякаш човечеството бързо забравя, не се учи от преживяното, от историята си, повтаря грешките... и вечно страда...
-
Помня тия години, Роси, дано никога не се повторят.
-
Ilis и Ninasar, благодаря!
-
Затрогващ разказ!
-
Силно, затрогващо…
-
Благодаря, Нина!
-
Поздравления, Роси за хубавия разказ!
-
Безжичен, благодаря за прочита и коментара, особено за многозначещото "и" в израза ти: "и за тогавашната жестока действителност".
-
Много добър разказ и за тогавашната жестока действителност, създавана от властващите дрипльовци-простаци под закрилата на азиатските диваци-комунисти...
-
Благодаря ви! Да, в основата на разказа е втъкана истинска история. Не ми се искаше да е с "непреходна актуалност". Но, за съжаление, действителността съвсем не е картина в светли краски. Прав си, Младен.
-
Тъжно, истинско! С поздрави, Роси!
-
Чудесен разказ!
-
Невероятно силен разказ. Покъртителен финал! Поздравление, Роси!
Времената от Белене на са отминали, а са сякаш с непреходна актуалност. Днешните комунисти с нищо не са по-добри от вчерашните. Просто още не могат да си извадят рогата докрай. Дяволските си рога! -
!!! -
Галя и Миночка, благодаря ви за прочита и коментарите!
-
Роси, много ме впечатли разказът, реалистичен и изпълнен с чувства които го правят силен, отразява един период от време, в който всеки межеше да бъде обявен за враг на народа, ти си го присъздала чудесно! Поздравявам те!
-
Поздравления, Роси! Тъжен, но много реалистичен разказ за един исторически период, по времето на който, за да пътуваш до пограничните райони на родината си, се изискваше специално разрешение от
властите. Това беше превенция срещу бягство през границата към свободния свят...което пък беше престъпление по Наказателния кодекс.
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
