Тя седеше на края на моста, гледайки реката, която тече под нея. Вода се движеше бързо и силно, все едно иска да я завлече със себе си. Тя се чувстваше като част от тази река - изплакана и безсилна. Очите ѝ бяха празни и безжизнени, като да не видят нищо. Гледаше в далечината, но мислите ѝ бяха в друго място. Всичко ѝ се струваше безсмислено и празно. И все пак, тя не плачеше. Вместо това се чувстваше замръзнала и безчувствена, като да не може да усети нищо повече. Тъгата беше там, но не във формата на сълзи и крясъци, а като тежест в сърцето ѝ. След дълго време, тя се изправи и се обърна към моста. Взе дълбоко въздух и се издърпа назад. Беше време да продължи напред, поне пред хората да изглежда така, но всичко, което се случваше я държеше като с окови около сърцето ѝ. Не знаеше защо е сама и не искаше да бъде. Имаше чувството, че с присъствието си смущава хората около нея. Нуждаеше се от някой, който беше способен да пречупи ледената скорост на емоциите и да ги превърне в светлина и надежда. Животът продължаваше и тя трябваше да продължи да живее в него, дори и да беше сама, замръзнала и пълна с тъга.