Погледът на подивелия от скръб баща всред руините на злополучната  болница в сирийския град Алепо… Няма да го забравя никога… Изражението на мъжа сред развалините, заобиколен от трупове, така ме сломи, че душата ми замоли за спасение от нашия свят. С цялата си същност закопнях да избягам от всички, завинаги… Но не виждах никакъв изход. Тогава ми притъмня, нещо ме завихри и пред очите ми преминаха безброй съзвездия. Сякаш бях в някаква вълшебна, прозрачна капсула, озвучена с божествена музика – майсторско изпълнение на орган… В нея ухаеше пролетно, а вихрите, някак успокоено примесени с пръски живителна вода, майчински галеха косите ми и ме целуваха по челото. Къде ли отивах? Дали се пренасях на оня свят? Но ми беше хубаво… По едно време, ако въобще можеше да се говори за такова в състоянието, в което се намирах, се озовах в красив град. Господи, в него нямаше и помен от война! Видях надпис: „Алепо“, а и напълно възстановената болница и същия баща, този от новинарската емисия на телевизия „Европа“, който сега милваше главицата на жизнерадостното си детенце и се усмихваше. Педиатърът, за когото казаха, че е убит, мереше температурата на едно момченце, заливащо се от смях, защото го беше гъдел. До тях, на нещо като цветарник, се открояваше книга с кожена подвързия, върху корицата на която пишеше със златни букви: „Звезда на съгласието от Никола Димков“. На друг от рафтовете съзрях папка с надпис: „Никола Тесла – начини за добиване на безплатна енергия“, а до нея наръчник, озаглавен: „Пълно лечение на всички възможни заболявания“.  С учудване видях, че в зависимост от това кой се интересуваше от книгите, заглавията им моментално се изписваха със светещи букви на майчиния език на съответния читател. Но изумлението ми нарасна, когато лекарят започна да напътства дечицата към молитва, а те послушно се поклониха и дори паднаха на колене пред особения цветарник-иконостас, съдържащ най-важните трудове за Човечеството. След общението с ценните текстове погледът на децата някак се озари и те заприличаха на цветни майски пъпчици… Всяко от тях сърдечно благодари на Бога за знанията, които е получило. Изглежда информацията по загадъчен начин направо бе запаметена в малките им главици. Но нямах възможност дълго да се радвам, защото капсулата ми бе всмукана от фуния, която я завихри наобратно. С ужас заподозрях, че се връщам в своя роден свят. Дори и музиката, озвучаваща обстановката покрай душата ми, се промени. Стана някак отсечена, маршова, но имаше и текст, в който с интерес се заслушах:

Маршируват...

Когато спират,

не за друго е,

а да се надплюват.

Щръкне ли някой

в редицата,

бързичко му отсичат

главицата

и пак маршируват.

Задъхват се...

Ужас!

Ято птици

над главите им –

не му пука

за парите им!

Отмъщават -

спират,

минират,

избухва,

умират...

Но пак летят си

птиците,

не им пука за

матриците.

     Нямаше съмнение, че се връщах в своя свят.  Нещо стегна като с железен обръч главата ми... Слава Богу, не за дълго. Болката изчезна като с магическа пръчка, когато озвучаването на капсулата ми се промени с песента на Валя Балканска „Излел е Дельо хайдутин“.

     Така, след известно завихряне наобратно, се озовах пред познат ми християнски храм. Колко много хора! Заоглеждах се учудено. Изглежда бе Великден. Всеки внимателно крепеше в дланите си запалена свещ и червено яйце. Чувах: „Христос воскресе!“, „Воистина воскресе!“ Успокоена, тръгнах между людете. Но скоро потрепнах, усещайки нечия длан на рамото си. Усмихваше ми се Исмаил - мой приятел от детинството. Знаех, че е мюсюлманин и не очаквах да го видя пред християнската църква точно на Великден.

     - Поздравления за празника, голямо момиче! На теб и на всички християни желая от сърце живот, здраве и Доброто да е с вас!

     - Благодаря, приятелю, благодаря, Исмаиле, че възвърна вярата ми в Доброто! – успях да изрека, усещайки как очите ми овлажняват…

     Толкова хубаво ми беше сега в моя стар свят!

     Но… всеки ден не е Великден…