Първа импресия: Топлина

     Закапчукаха краищата на керемидите. Времето поомекна и тук-таме тревата прогони бялото от себе си. Сякаш отърси от себе си пърхота на зимата. А после стегна. И капките се превърнаха във висулки – дълги. Отначало бяха като пирони, после като носа на Пинокио, накрая станаха дълги като на копие. И островърхи като копие.

     С това ледено оръжие можеш да убиеш човек. Странно е, когато си помислиш, че природата създава оръжия. Такива са само в нашите ръце.

     След ден или два това копие ще напои кокичетата. Трябва му малко топлина.

     Като на всяко оръжие.

Втора импресия: Северняк

     Стегна яко севернякът. Задуха и помете всичко на двора. Старата прогнила лопата – защо ли още я пазя? – падна върху дървената кашпа. Тя се търкулна. Празна беше. Преди в нея садях цветя, но все изсъхваха. Не знаех кого да виня – цветята или кашпата. Затова взех компромисно решение: кашпата да я има, ала празна.

     Нека си стои така – с обръчи от метални пръстени, изгниваща, сама, непълна и безпочвена. Нека дървесината ѝ да изсъхне без цветя.

     Чудя се лопатата защо удари нея? Или вятърът, този северен негостоприемник, просто разчистваше пътя на пролетта, та да поникнат цветя?

     Те нямаше да поникнат в тази кашпа. И севернякът го знаеше. Затова удари с лопатата.

     Затова.

Трета импресия: Изход

     Снегът се натрупа досами вратата. Как ли е станала тази работа нощес? Уж отгоре има еркер. Не можех да отворя френския прозорец. Как сега да стигна до дървата? Близо са, подредил съм ги добре, обаче все пак има двайсет метра до тях. Исках да запаля камината. Обух си ботушите, сложих шапка и потърсих нещо под ръка да поотметна преспата. Не намерих нищо и закрачих като с кокили в бялото. Не хрупкаше снега като геврек в устата, а аз така очаквах, беше мек и студен, влизах в неговия захарен памук и ми се струваше, че ще се задуша. Погледнах нагоре – един облак чакаше удобен миг, та да падне върху мен и върху къщата. Брей!

     Защо ли е толкова всичко намръщено?

     Взех две букови и три дъбови цепеници от купчината и се прибрах вкъщи. Запалих камината. Книгата ме чакаше. Направих чай. Огънят запука и не чух как облакът провисна върху къщата, затули я със себе си, погълна всичко и го отнесе в друго време. Със северняка. И с мен самия.

Четвърта импресия: Тутманик

     Тя идва. Почти усещам как гумите стържат по тупика към дома ни. Тая хубава червена мазда винаги бускува. Дърпам щората – не е тя. Значи нещо друго е буксувало в ума ми.

     Свалям щората.

     Тя може би ще дойде по-късно. Обичам я. Написах стихотворение. Няма да го покажа. Срам ме. Човек трябва да се срамува от себе си, когато е влюбен. Защото иска да открадне чуждите чувства за свое съзвучие.

     Замириса на загоряло. Този тутманик защо го направих? За да го препека вероятно. Стаята се изпълн с дим. Ядосах се, заругах убедително всички тутманици на тоя свят. И себе си включително.

     Отворих френския прозорец да се проветри и да изхвърля мазната черна гадост в снега. Толкова се старах. Целият съм аз в този тутманик. Какво ли не му слагах – само и само да стане. Четох рецепти. А не стана. Не защото ге препекох, просто не бухна, спаружи се. Все се надявах, до черно се надявах да се надигне. Ама не и не.

     И в този миг, докато стържех с ножа остатъците от препеченото в тавата, я видях да идва по пътечката отзад. Вървеше бавно. Защо не чух гумите на маздата?

     Беше с червено палто, впито в стройното ѝ тяло. Боже, колко е хубава! И се усмихваше.

     Не знаех, че трябва да изхвърля нещо черно от себе си, за да се появи.