На Ваня й беше много криво, докато я изнасяха от рентгеновия кабинет. При прегледа беше станало ясно, че левият й крак е пострадал сериозно. Тя избърса с длан сълзата, която се търкаляше по бузата й и се загледа с празен поглед в тавана. Хората в коридора, се отместваха, за да направят място на санитаря с носилката. На лицата на някои се изписваше съчувствие.
Ваня си каза, че е можело и по-зле да е и се насили да се усмихне, но усмивката й беше крива, неестествена. На всичкото отгоре тя беше сама тук. Роднините й все още не бяха разбрали за инцидента.
Санитарят спря пред врата, на която пишеше „Гипсовъчна зала“ и почука. Отвътре долетя басовият глас на доктора:
– Изчакайте!
Санитарят изсумтя и се подпря на стената. Минута по-късно каза:
– Аз ще изляза отвън да изпуша една цигара. Не че има смисъл да вися тук. Все ще се намери кой да те вкара вътре.
– Добре – отвърна Ваня. Настроението й съвсем се скапа. Чувстваше се като самотна, продънена лодка, мятана напред-назад от вълните на бурно ...