Зелон беше потомствен неудачник - още дядо му бил един от първите, които не одобрили за междупланетно пътуване, а по онова време това било почти равносилно на смърт. Човекът просто бил с очила тип "лупи". Баща му пък изкарал толкова високи резултати на приемните изпити, че решили че е излъгал и просто го натирили да чука хематитна руда в една затънтена кариера някъде около Проксима Центавър. 

На 36, Зелон беше точно като баща си и дядо си - пълен неудачник. За свой огромен ужас, дори в хематитната кариера не го взеха, когато кандидатства. Защото бил много хилав. Тогава Зелон се беше амбицирал и беше решил да тренира усърдно наред с връстниците си. Само че наследственото късогледство и чупенето на очилата четири пъти за два дни скоропостижно го отказаха от идеята. 

Неспособен да си намери работа на нито една от планетите около Проксима Центавър, Зелон се беше отдал на онова, което правеха безделничещите безработни младежи още по времето, когато хората са живели на Земята (дядо му понякога разказваше за детството си там, някъде в далечната 2056 година). Така че Зелон просто си седеше вкъщи и шпионираше приятелите си в междупланетната мрежа - ПлаНет (играта на думи на него му се виждаше тъпа, но явно създателите й я смятаха за голямата работа). Обаче подобно шпиониране в повечето случаи водеше до лош резултат - гадно е да гледаш успехите на другите и сам да виждаш какъв си смотан. Така че само няколко месеца след като се провали на изпитите за получаване на пилотски разряд седми ранг (най-ниската възможна степен, която поне му даваше възможност да управлява семейния Транспортер 15), Зелон просто се затвори в стаята си, за ужас на своите родители. 

Години наред правеше едно и също - намираше в ПлаНет стари тетрадки за продан (така дядо му наричаше събраните с телбод листове хартия) и пишеше по тях. Пишеше какво ли не - за мечтите, за омразата, за онова което вижда или за онова, което би искал да види. Не искаше да ползва интерактивната конзола (която дядо му упорито наричаше "компютър", макар че самият Зелон беше виждал компютри само в археологическия музей), от страх да не му ги откраднат. Единствените му приятели (които останаха с него и след като започна да прекарва 99% от времето си в купола на родителите си), бяха двама души - Лерна, която се беше родила на Земята и разказваше най-небивали истории за живота там и Арбе - който живееше някъде около Мъглявината "Конска глава". 

С тях си говореше почти всяка вечер и те бяха единствените му слушатели (защото обичаше да ги отегчава до смърт с четене на тетрадките си всяка вечер Проксима Центавърско време). Защо не го бяха изоставили и те, нямаше никаква представа, но именно те бяха причината сега да се таралянка из космическите турбуленции с Каравела 35 (най-бързият вид междупланетен транспорт). Лерна му беше препратила видеообява, в която се казваше, че вестникът на Конфедерацията търси нови автори и го беше окуражила да им покаже нещата си. Искаше се талант (а Лерна и Арбе го уверяваха, че поне това има), тактичност и много, много време за писане. Единственото, което искаха, беше да им покаже няколко текста. 

Така че сега Зелон дъвчеше пържолата от 3D принтирано месо (разпечатаха я директно пред него, така че тук не можеше да се оплаче) и притискаше към гърдите си един наръч тетрадки. Каквото и да си мислеше Лерна, със сигурност щяха да го изгонят още като видят тетрадките. Сигурен беше. Родителите му обаче, още щом като разбраха за идеята, мигом му резервихара билет за следващия полет до Земята и моментално му събраха багажа в една раница. Лерна пък щедро предложи да отседне у тях, та нямаше накъде да мърда. 

В едно далечно кътче на съзнанието си, Зелон адски много искаше да повярва, че има шансове, но досегашните му неуспехи във всичко говореха друго. Затова сега дъвчеше пържолата и съжаляваше за хиляден път, че изобщо се съгласи на това. Лесно й беше на Лерна - тя още от училище е била невероятна - уникално високи резултати, вземане на пет години за две в университета, сега блестяща кариера в Конфедератския институт по генно инженерство. Дори беше измислила нов сорт домати, които се развиват с много малто вода и за свръхкратко време. А той какво? Само някакви си тетрадки. Нямаше да стане тая работа, усещаше го... 

От друга страна обаче да види Земята щеше да си е приключение. Ако още беше жив, дядо му несъмнено би искал да отиде. Той беше напуснал Земята на десет, след Големия Катаклизъм, когато родителите му се заселили около Проксима Центавър. По онова време, обичаше да разказва дядо му, Земята приличала по-скоро на гигантско депо за токсични отпадъци. Сега, поне 80 години по-късно, Лерна твърдеше, че тия отпадъци вече се почистват и на Земята е много хубаво. Предстоеше му да разбере. 

"Следваща станция Юпитер" - прозвуча приятен женски глас над главата му. Значи само след половин час щеше да е на Земята. Ужас! Интервюто беше само след три часа. Защо ли се съгласи? Защо? Зелон си поръча коктейл от химични елементи (дядо му би се изсмял и би му казал да си вземе истинско вино, но парите на Зелон бяха твърде ограничени, така че се задоволи с неговия химичен заместител) в опит да потисне напрежението. Голяма грешка - каквото и да имаше в коктейла, само му размъти мозъка. Все имаше чувството, че някой го зяпа. И как иначе с тая синя коса? Въздухът, макар и синтезиран изкуствено, влияеше много странно на цвета на косата на всички, които живееха в близост до Проксима Центавър. Затова ако на Земята си бил чернокос - то косата ти ще стане синя, ако пък си бил рус - червеното те зове. Лилави бяха косите на хората, които на земята биха имали кестенява коса. Проблемът беше в това, че до Земята обикновено пътуваха хора, които вече живееха тук, така че Зелон се чувстваше абсолютно не на място. 

Добре че поне майка му беше резервирала билети за полет само с хуманоиди, иначе на Зелон щеше да му е доста по-забавно по време на трите часа път. Другите разумни форми на живот, както юридически се водеха, бяха крайно любопитни създания, но Зелон предпочиташе да си няма работа с тях. Затова с благодарност се нареди на опашката за "хуманоиди" на излизане от кораба. 

При контрола на чиповете така го изблъскаха, че мина последен. Проклетата машина отказа да разчете чипа вграден в китката му и се наложи да се сканира четири пъти преди стъклените врати да се отворят и да може да мине на терминала. Намери първата тоалетна и се заключи вътре. Погледна се критично в огледалото - блед, "кльощав", както казваше баша му и по-младолик от годините си. Дотук добре, само тая синя коса... От Конфедерацията вярваха, че няма значение на коя планета живееш, ти си преди всичко човек. Ама иди го кажи на онези от Марс, където два метра минаваше за среден ръст, или на Венерианците, които трябваше да дишат специална смес от газове, когато идваха на Земята. В сравнение с това, Зелон изглеждаше относително нормален, но някак му се прииска да си боядиса косата. Ей така, за всеки случай. Обаче нямаше време - едно качествено боядисване се резервира поне ден предварително и освен това трябваше да стане на Земята, защото на Проксима Центавър боята просто нямаше да хване. Зелон тръсна глава и се преоблече в костюма, който майка му го накара да вземе почти насила. 

След това, с тетрадките под мишница, тръгна да си пробива път през множеството, което се тълпеше на терминала за въздушни таксита. Лерна му беше дала временен достъп до своята карта, така че поне това стана бързо и не след дълго куполите се ширеха пред погледа му. Преди да тръгне, Лерна му наби в главата, че въздушното такси е най-бързия начин да се добере до сградата на вестника, иначе имаше да виси с часове под земята. 

По пътя реши да навакса малко с информацията, така че да не изглежда като пълен идиот по време на интервюто. Извади от джоба си портативния екран, тръсна го и пред него се появи контролното меню. Набра името на вестника и започна да чете. "Конфедерейшън дейли" е най-старият вестник на Конфедерацията, появил се някъде в далечната 2067 година, когато двата най-големи вестника на Земята - "Гардиън" и "Дейли мейл" - се обединили. Историческата справка продължаваше още доста, но Зелон го мързеше да чете. По-скоро го интересуваше какви хора се търсят и какви наемат. Оказа се, че имат кореспонденти на всяка една планета от 33-те свята в Конфедерацията и пишат за какво ли не. Даже имат отдел, който специално пише на различните езици на извънземните раси (макар че фразата "извънземна раса" беше станала политически некоректна още по времето на дядо му). 

Земята, впрочем, не го впечатли особено - не приличаше много на родната му планета. Там обаче също всяко семейство живееше в купол от соларни панели, заобиколен от нещо като импровизирана градина и всичко това беше под гигантски купол, който да пази всички от ултравиолетовите лъчи. Лерна му беше разказвала, че да се излиза извън куполите е сложно, трудно и изобщо много опасно. А Зелон беше чел разни конспиративни теории из ПлаНет, че ние всички са били евакуирани по време на Големия Катаклизъм и е имало хора, които са останали на Земята и които и до днес живеят, макар и примитивно, отвъд куполите на големите градове. Той не можеше съвсем да повярва на това, но явно имаше хора, които вярваха. Какво ли би било даживееш извън купол? Дядо му разказваше за вятър, за море, но Зелон беше виждал морето само на картинка. Неговата планета беше скалиста. 

Пътуването беше твърде кратко за неговия вкус и не след дълго въздушното такси го стовари на покрива на сградата. Последваха проверки на самоличността (човек би казал, че не във вестник, а в оръжеен склад ще влиза) и едва тогава Зелон получи бадж на посетител и прикрепена към него симпатична землянка. Всичко на Земята беше от хром-никел, не разбираше съвсем защо, но вероятно на залежите от метали, които бяха открили на А76 преди десетилетие. Сега на него му се наложи да чака с още десет души в светла стая с някакви странни растения. Останалите бясно пишеха по конзолите си. Имаше всякакви - и доста екстравагантни типове, които смятаха за много модерно и артистично да се обличат с винтидж дрехи и такива, които бяха дошли направо от родната планета (на някои, облеклото за всички беше едноцветен гащеризон, особено на планетите с производствено предназначение). Зелон, в своя костюм (останал от празника по случай завършване на училише), се чувстваше напълно не на място. 

Никой с никого не говореше - сигурно за да няма повод да си откраднат идеите един на друг - за кратко време Зелон беше общувал с други, които пишат и беше открил, че най-добрият начин да не те обвинят, че си откраднал нечии идеи е да не говориш с никого от тези среди. Викаха имената в някакъв странен ред, вероятно по реда на подаване на молбите за работа. Зелон беше последен. Когато най-накрая прекрачи непрозрачната врата, се изправи лице в лице с комисия. Жена с яркочервена коса, мъж с вид на застаряващ женкар в твърде младежки дрехи за възрастта си и възрастна жена с очила с почти толкова дебели стъкла, колкото и тези на собствения му нос. 

Срещу бюрото, зад което седяха тези тримата, нямаше стол. Това не беше никак добре. Зелон стисна тетрадките. 

- Планета? - попита очилатата и започна да разлиства някакви хартии. 

Зелон се задави. Какво общо имаше това сега? И защо в такъв реномиран вестник използваха толкова остаряла технология? Обаче нямаше време за разсъждения. 

- Планета? - отново повтори очилатата, този път със силно раздразнен тон. - Млади човече, не ни губете времето!

- Аз, ъъъъ, извинете - сконфузи се Зелон и преглътна. - Идвам от Проксима Д7. 

Комисията си размени погледи и тогава проговори мъжът. 

- Съжаляваме, но квотата ни от транспланетни автори е изчерпана за тази година. Опитайте догодина отново. 

Зелон беше сигурен, че си измислят. Никъде не пишеше, че има квота! Освен това, ако се съдеше по акцента, този мъж също не беше роден на Земята. Говореше някак префърцунено и нагло. Не му харесваше. Затова, за пръв път в живота си, Зелон реши да се бори за онова, в което вярва:

- Но аз дойдох специално за това интервю... 

- Вашите погрешни решения не интересуват комисията - прекъсна го жената с червената коса. - А сега, ако обичате, напуснете! Имаме и други кандидати за интервю. Покажете пътя на господина, моля!

Зелон беше изблъскан изключително учтиво на улицата от същата асистентка, която го беше поела на покрива. Земята определено не оправда очакванията му. Добре, че дядо му не беше с него, за да види как се държаха с него. Транспланетен бил! А те какви са били? В Конфедерацията едва пет процента от населението се беше родило на Земята - някакви си четири милиона! Всички останали, до 10 милиарда (колкото беше общото население) бяха по други планети. Зелон беше сигурен, че това извинение си го измислиха в момента, в който им каза откъде идва. 

Той тръгна увесил нос по улиците. И тук всичко беше от хром-никел и стъкло. Нямаше ги растенията, с които беше свикнал около дома на родителите си - само метал, който лъщеше по обувките му и му светеше в очите. Но на него не му пукаше особено. Със същия успех можеше да крачи и под радиоактивното слънце вън от купола. Защото за пореден път му казаха в очите, че за нищо не става. През годините беше опитвал какво ли не. Не стана миньор като баща си, не можа да се справи с изпитите и да стане част от учените, дори не можа да вземе разрешително за управление на кораб. За нищо не ставаше... Този рефрен до такава степен отекваше в главата на Зелон, че не разбра кога пред него изсвириха спирачки. 

- Абе, момче, ти нормален ли си, бе? - провикна се мъжки глас и едва тогава Зелон се огледа. 

Оказа се, че е вървял не по тротоара, както си мислеше, а по средата на улицата. Пред него пък беше заковал спирачки някакъв античен автомобил (дядо му пазеше снимки на такива) и сега от отворения прозорец се подаваше една силно притеснена физиономия. Собственикът й, човек на средна възраст с видимо наднормено тегло, излезе от античното возило и огледа Зелон критично. 

- Момче, пак те питам, нормален ли си да се мотаеш по средата на шосето? - мъжът го изгледа неодобрително. - Не са ли те учили, че ако се моташ по средата на пътя, някой ще те натресе?! 

Говореше точно така, както и дядо му едно време. Зелон тръсна глава. 

- Извинете, аз... 

- Какви са тия хартии дето така си ги стиснал? - присви очи непознатият. - Любовни писма ли са, какво? 

Зелон притисна още повече тетрадките към себе си. 

- А, това нищо не е... 

- Нищо не било - изсумтя непознатият, - и затова го носиш все едно е пеленаче. Не на мен тия, младежо. Ти където отиваш, аз оттам се връщам. Давай сега, разкажи на дядо си, защо си увесил нос така? 

Зелон се замисли. Какво имаше да губи всъщност? 

- Ами, исках да работя като писател, специално дойдох чак дотук на интервю, но никой не ме взе. И то само защото съм транспланетен автор, както се изразиха. 

- Ба - изсумтя непознатият, - тинтири-минтири са това, момче! Сега всеки втори драскач си мисли, че е автор. Не се коркай, че не са те взели! За добро ще е. Да ти кажа - той се огледа критично, - я по-добре седни в колата, да си поприказваме. Не върви така на улицата. 

Зелон се настани на мястото до шофьора. Защо изобщо правеше това? От друга страна, щеше му се поне един човек да го изслуша. Събеседникът му имаше вид и изказ на благовиден дядо, от какво да го е страх. Зелон имаше чувството, че си говори с дядо си, наистина. Междувременно събеседникът му подпали мотора и с рев се понесе по улиците. 

- Що за кола е това? - попита Зелон леко притеснено. - Защо не лети?

В неговото съзнание, всички коли летяха. Такива, движещи се по пътя, беше виждал само в книгите на дядо си.

- Това ли? - усмихна се широко непознатият и погали доволно волана, докато се носеше по улиците с бясна скорост. - "Тойота ленд крузер", най-доброто, което са измислили отпреди Големия Катаклизъм. 

Зелон кимна учтиво. Името нищо не му говореше, но не биваше да изглежда като идиот и в очите на този човек. Носеха се по улиците толкова бързо, че сградите профучаваха покрай тях. Зелон виждаше едно голямо сиво нищо около себе си. 

- Е, ще ми кажеш ли сега за какво си писал? - попита непознатият. - Ама и аз съм един, забравих да се представя. Оскар, Оскар Ференц, приятно ми е! 

Двамата си кимнаха, тъй като Зелон не искаше да разконцентрира новия си познат от шофирането. 

- Аз, ами... как да Ви кажа... - заекна Зелон. Единствените му читатели бяха Лерна и Арбе и сега му беше меко казано неудобно. 

- Не ми казвай, покажи ми! - сряза го новият му познат. - Ама първо кажи къде да те хвърля...

Зелон се ококори. Къде какво? Ференц явно разбра, че нещо не е наред, защото уточни:

- Къде да те закарам, имам предвид. Не се стряскай, момче! Ясно е, че не си тукашен, ама сигурно има къде да отседнеш? - тук старият намигна. 

Зелон пък издиктува адреса на Лерна. 

- Чудесно, а сега отваряй тия хартии и почвай да ми четеш! Каквото и да е, което си харесаш. Искам да чуя как пишеш. 

Зелон притисна тетрадките към себе си и най-накрая избра една статия. Зачете с треперлив глас, докато новият му познат лавираше по улиците из центъра на път към предградията, където в просторен купол живееше Лерна. Ференц не го прекъсна нито веднъж, така че с всяко следващо изречение Зелон ставаше все по-уверен в четенето. Когато статията свърши, той млъкна смутено, но новият му познат го скастри:

- Защо млъкна сега? Я чети нещо друго! Докато стигнем, искам да ми четеш! Това ми е отплатата за возията! Хайде, давай! 

Зелон избра един разказ, този път доста дълъг. Към края на разказа вече бяха пред купола на Лерна, но новият му познат го накара да го дочете докрай, преди да го пусне да си тръгне. 

- Никак не си за изхвърляне, момче - цъкна с език Ференц. - Даже си доста добре за човек, който никога не е бил издаван. 

Двамата излязоха от колата и Зелон тръгна да рови из джобовете си за временния ключ за купола, който му беше дала Лерна. Нямаше как иначе да влезе в дома й, а това чудо беше кодирано по такъв начин, че само той да може да го ползва, при това за кратко време. 

- Кога ще се връщаш на твоята планета, момче? - попита го Ференц. 

- След два дни - отговори Зелон, докато продължаваше да ровичка из джобовете си. - Тогава билетите бяха най-евтини... 

- Преди да тръгнеш, обади се - отговори новият му познат и тикна в ръцете му някакво парче хартия. 

Зелон го пое без да го погледне и кимна. 

- Със сигурност бих искал да си поговоря още веднъж с Вас, ако и Вие... 

Онзи го потупа по рамото. 

- Разбира се, момче, разбира се! Даже държа да ми се обадиш! А сега си почини и не им обръшай внимание на ония бастуни, които са те отрязали! Много по-добър си, отколкото си мислиш! 

Преди Зелон да осмисли казаното, колата се понесе с рев към града. Той най-накрая успя да открие електронния ключ за купола на Лорна и го маркира на четеца. Куполът изпиука и се показа врата. 

Зелон хвърли уморено раницата до вратата и побърза да заключи купола. Лерна нямаше да му благодари ако остави отворено. После реши, че е крайно време да си направи храна. Пусна 3D принтера и си разпечата един сандвич. Една тогава се сети за парченцето хартия. Оказа се визитка, от ония, старите. Дядо му говореше, че едно време важните хора имали такива. Сега всеки можеше да бъде намерен из ПлаНет. Нищо сложно. Явно този човек беше страшно старомоден, не само по отношение на колите. Зелон зачете.

А там, на парченцето картон, се мъдреха три думи (ако не броим координатите):

"Оскар Ференц, издател"

От другата страна на визитката беше надраскано:

"Горе главата, момче! Човек никога не знае къде ще го отвее вятърът."