Отново искаше да ù каже толкова много неща, но езикът беше закован зад зъбите и не успяваше да поеме по своят път. Тази сутрин не успя да ù каже колко е красива, колко сини са очите ù, колко много я обича, колко много му липсват нощите, които понякога прекарваха заедно. Зъбите бяха залепени като със заварен метал, опита се, но сякаш нещо болезнено преряза желанието му. Не успя да прескочи бариерата и да ù каже всичко, което някога го е правело щастлив в нея.
Не успя да ù каже за усмивката ù, пълнеща деня му със слънчеви лъчи. Нямаше волята да изрече, че само синьото на очите ù може да го спаси от собствения му мрак. Нямаше сили да се бори, да говори да изрича отдавна забравените неща. Повтаряше ги ден след ден, а така и не получаваше нищо в замяна. Беше го яд, първо на себе си, че бе допуснал от воùн да се превърне в мижитурка, търсеща разбиране в чуждите очи, и после на нея, че бе забравила „защо”!
Как трябваше да ù показва любовта си? Защо трябваше да го прави постоянно? Защо тя бе з ...