Говоря на душата и мисля заедно с нея. Защо?! Какво се случи, че всичко в болка се превърна! Вътре в мен настанена.... това тежко чувство, което не спира да ме обзема все така силно! Вече питам само себе си, но отговор все не намирам! Дали?! Това ли беше онова, в което винаги съм вярвал, че един ден и мен ще обсипе! Любовта - онази безграничната! Синевата, обграждаща живота ми....

 А трупах много дълго време. Събирайки, всеки ден и миг.... аз слагах по нещо. Частица, което криех от другите. Малко по малко, събирах. За да изчакам момента, в който да дам. Всичкото, което съм пазил, вярвал. Всичко, в което съм мечтал!

 Една така жадувана и очаквана любов! Едно сърце, готово да дарява. За да се отвори и да даде всичко, което е пазено, толкова съкровено!

 Но, уви! Явно напразно съм събирал! Пазих, но не за този, който трябва. Дарих, но не заслужих! Отворих. но не усетих! Протегнах, но не получих!

Тръгвам си, безмълвно наранен. Оставяйки в мъглата хилядите парченца несподелена любов, които ти зарови в прахта. Онази, с която посипа душата ми!