Брой думи: 1200
 

ДУША И ДУХ

от Валентин Стайков

    Болката се изцеждаше от мен заедно с кръвта ми. Игличките от премръзване по пръстите на краката напомняха, че съм още жив, но усещах настъпващия бавно, като впрегнато магаре, хлад да се катери по тялото ми. Бях се наметнал с няколко ката овча кожа и пак. Ясно. На каруцата зад магарето се возеше страха. Той не пришпорваше животното. Знаеше, че ще достигне главата ми и че нямаше отърване.

    Стегни се, Тодоре.

    Сетих се за приказката с малкия брат и ламята. И аз като него се бях облегнал на ръбат ствол и чаках своята ламя. Бръкнах в торбата и изкарах кесийка орехи. Откопчах и мяха с вино. Като ще е край, да е горчив. Изгълтах половината и захрусках суровите орехи. Де да беше тука моята Рада, помислих си. Да ме нахрани с една топла баница, да си пийне и тя винце, да ѝ поруменеят бузите.

    Стъпки чух. Стъпки като от вълчица. Бавни, дебнещи. Преместих ръката си под овчите кожи и откопчах канията на камата. Дядовата кама с рогова дръжка. Ненаситна, жадна като демон, вечно търсеща кръв. Какво ли не беше опитала, само човешка не беше. Жално ми стана да източа кръвчицата на онова младо турче. Само веждите му обръснах, да бере срам. Сега се гушеше в ръката ми и ме увещаваше. Моля те, викаше ми, каквото излезе, дай ми да го вкуся.

    - Ще ти дам, усойнице, ще ти дам, само още малко.

    Приближаваха се стъпките, но в тоя тъмен лес не виждах нищо. Първо се появи само силует. Тънък, изправен. Движеше се плавно и с полюшване като есенно листо. Приближи се още и видях, че е жена. Слаба, стройна, с дълга коса, която се разпиляваше по голите ѝ ключици. Роклята ѝ беше лека, като нощница, краката ѝ голи и тънки като кокили. Бяха снежнобели и се сливаха с покритата земя. Сякаш беше жив снежен човек. Ей богу, малко кръв бе останала в мен, ама закипя като гъсто кафе в огнището. Да беше мечка - по-добре. Стиснах камата по-силно и се замолих.

    - Боже, прибери си ме по-бързо. Грях ще сторя.

    Жената прихна. Направи още две-три крачки и сякаш и месечината със себе си премести. Лъчите я откриха пред очите ми. Не бях виждал такава студена красота. Косите златни като житните класове преди жътва, очите ѝ сини бисери, като замръзнало езеро, а кожата ѝ бледа и гладка като острието на камата ми. Само усмивката излъчваше топлина. Устните - плътни и червени като ягоди. Видях ги и не можех да отместя погледа си повече.

    - Какъв юнак ми е дошъл. Висок и строен. И силата му е голяма и смелостта му не отстъпва. Що дириш в моя дом, юначе?

    - Душмани в моя припариха, та трябваше да бягам. Отпратих жената, нарамих пушката и тръгнах, барем подгонят мене и тя се спаси. И ей ма на тука - с дупка в търбуха.

    - Виждам, че душа береш. Блед си като платно, а и дъха ти тежък като рало. Пусни я таз кама, лошо няма да ти сторя.

    Камата не пуснах, но и да я извадя не можах. Жената се плъзна по мене като змиорка и се пъхна под овчите кожи. Хвана ръката ми и я нави около кръста си. Беше с тънка снага, сякаш бях понесъл агънце под мишница. Оплете се по мен като плевел, положи глава на рамото ми и започнах да усещам духа ѝ по врата си. Кожата ѝ беше топла като напечена тухла и мека като на бебе, па макар да беше стояла гола на снега до преди малко.

    Няма да ви лъжа. Че нямах много сили - нямах, ама не затова се предадох. Топлината ѝ се вля в мен и събуди мъжките ми дяволи. Другата ръка още държеше роговата дръжка, но сега я пуснах и вплетох пръсти в златните класове, разпиляни по мене. Усещах пулса ѝ през смачканите между нас женски гърди. Като си помислих за това, слабините ми запулсираха. Не смеех да погледна. Гледах само големите корони над нас. Вятърът неусетно бе притихнал, тиха беше и гората. Мъртвешки тиха, неестествена. Така не бях я чувал никога. Клоните бяха като плет, сякаш от човешка ръка редени. От тоя покрив не се виждаше небето, имаше само едно прозорче към пълната луна.

    - Какво си ти, момиче? Демон ли?

    - Момиче…ех как ми харесва. - изкикоти се тя - Хубав език имаш, момко. Като песен. - прошепна - Не съм демон. Божие чедо съм, като теб. И момиче не съм, но с теб се чувствам малка.

    Беше пъхнала пръсти под ризата ми и шареше с тях по мене. Заклинание ли пишеше, не знам, но тръпки ме побиха.

    - Отиваш си. Малко ти остава. Други ридаят, молят се. Ти мълчиш. Не жалееш ли за нещо?

    - Жалея, как да не. И за нивата жалея и за огнището. За братята и майка ми жалея. Дано са добре, клетите. Най-много ми е мъчно за моята Рада. Носи дете в корема си. Ще ми се да остана. Да ги пазя, да обичам.

    - Виждам, че сърцето си опазил. Чудех се дали съвсем си озверял.

    Помълчахме си малко. Ръката ѝ не спираше да шари по гърдите ми. Беше започнало да вали и снежинките се сипеха безмълвно по земята и нас. Потурите ми вече бяха побелели, а в златните коси по мен проблясваха малки кристалчета. Притиснах я по-силно към себе си. Трябваше ми топлината ѝ, страхът отново напираше в мен и тя беше единственото ми спасение. Сякаш ми прочете мислите.

    - Искам те, юначе. И ти ме искаш. Вземи ме за жена и ще те спася от тъмнината.

    - Дойде и времето да ми поискаш душата. За момент забравих. - идеше ми да засмея, но само се задавих.

    - Не душата. Любовта ти искам. Ела с мен в гората, обичай ме и ще ти дам дълъг живот. Ще ти дам и сила да мъстиш.

    Помълчахме си отново. Погалих ѝ косата и потопих уста в нея. Снежинките полепнаха по лицето ми и ме защипаха като десетки дървеници. Облизах устните си. Разтопените капки вода ми се сториха сладки като петмез.

    - Да беше поискала душата. Сърцето ми е дадено, а аз клетва не развалям. Ако е рекъл господ, ще се видя пак с татко и дядо. Как да ги погледна в очите? Давай да се свършва викам аз, не ме мъчи.

    Обърнах се и бузата ми задра в грубата кора на дървото. Нокти се впиха в кожата ми, но усещането беше далечно. Помислих, че това е последното, което ще почувствам. Топлината напусна тялото ми съвсем и взех последния си дъх.

    - Друго не очаквах. Почивай, Тодоре. - чух преди да загубя съзнание.

    Събудиха ме моите братя от дружината. По мъжката - с няколко здрави шамара. Едва си отворих очите и главата ми кънтеше като камбана на задушница. Закараха ме в заслона, стоплиха ме и ме закърпиха. Раната била добре притисната и не съм изгубил кръвта си съвсем, казаха. От жената нямаше и следа.

    - Ей ама и т’ва вино как ти е размътило главата. Късмет си изкарал, че на криво си приседнал, да ти се затвори раната. - засмя се Ненчо пияндето. Беше наквасен и сега.

    - Хубава история. Ама знае си работата акъла! Какво по-сладко от прегръдките на такава прелест? Ако ще се мре - така да е, викам аз - каза чорбаджи Димо. Замечта се и изпи чашата си с вино на един дъх. После помаха на кръчмаря и той притича с една дамаджана.

    - Тодоре, господ ти е изпратил ангел. Туй е било. Какво ще те опази иначе в тоя студ? - каза замислено Груйо, селският поп.

    - Така ще да е било, отче. Това видях, това ви казвам.

    Почесах се по гърдите. Белезите от мястото, където тя беше впила нокти още стояха. Протегнах се и чукнах наздраве с другарите на масата. Лявата ми ръка не спираше да стиска златният кичур, който намерих в джоба си онази вечер.