Те носеха тежкия ковчег, където беше положено безжизненото ми тяло, а аз се
смеех отстрани на тази пародия. Процесията напредваше бавно, докато небето
пригласяше на хлипанията им с далечни гръмотевици, а на сълзите им с лек ръмеж.
Ех, такъв пейзаж найстина би ми бил по вкуса, но... Слънцето печеше по прашния
път, а хората уж с провиснали носове и печални изражения си приказваха за неща
далеч по-важни от това "събитие". Нижеха се като мравки, уж искайки да забавят
полагането ми в гроба. Да се смея ли... да плача ли... да се трогна ли... Хайде,
бе хора! Нека приключваме с това и да си почивам в мир, а?! Като се замисля...
май са твърде много мравки, половината от които не познавам. Сигурно са роднини,
на роднини, на някои мои не-роднини. Ама какво се очаква от хората, дай им хляб
и зрелища. Дай им възможност да се порадват на чуждото нещастие, за да забележат
със задоволство, че са по-добре от теб, понеже са по-набожни. И естествено
всичко направено под тонове фалш и какафония от ридания и подсмърчане, за да ги
види Oнзи oтгоре и най-вече околните, колко са добри и съчувстващи. Половината
биха могли без изпит да влязат в НАТФИС. Искерно се забавлявам на тази
постановка и пляскам с все сила, докато подвиквам "Бис, Бис". Добре, че не могат
да чуят възгласите ми - не искам да прекъсвам представлението им - твърде е
добро. В цялата тази навалица от авантаджии, които после ще натъпчат бирени
коремчета за "дал бог и спокойствие"... хора, който просто са дошли да се
убедят, че съм умряла... и всякакви други такива прекрасни същества... та, там
виждам и лицата на скъпи за мен хора... хора, които толкова много обичах... за
които винаги давах душата си, нищо че често пъти тя трябваше да си поправя път
през стените от бетон, които ограждаха около себе си, но тя стигаше до техните
души... галеше ги, успокояваше, стоеше по цели нощи до тях, за да се събудят
излекувани от всички рани... и за какво... Никой не дойде заради мен... всеки
дойде по една или друга причина, но главно заради себе си... защото не можеха да
си простят изгубените моменти... лошите неща, които биваха породени от хиляди
грешки - неоправени навреме... хубавите моменти, които не можеха да пуснат,
защото не искаха пак да са сами... е, самота... май сега разбраха какво е
самота... бях до тях, а те казваха, че са сами... бях до тях, когато казваха, че
никой не ги обича... и все още съм до тях... но те за пореден път не го
осъзнават... те носят ковчега, който хич не е лек и си мисят, че съм в него... а
не могат да видят как във всеки един от тях поставих част от себе си... не я ли
виждат... не я ли усещат... аз ли сбърках, че не им казах всичко, че не ги
разбрах и не им дадох това, което те си мислеха, че им трябва, а не това, което
аз виждах, че найстина бленуват... сигурно съм виновна аз... тръгвах си, когато
не им трябвах вече... защото мислех, че са силни... трябваше ли да си тръгна и
сега... Евала! Най-после стигнахме до ложето ми! Мислех си, че никога няма да го
видя вече при този бавен ход. Найстина защо се туткат толкова... аз да нямам
цяла вечност на разположение... като се замисля - имам, но като ги знам колко са
мирни и в Ада пак ще ми създават работа, и ще ми се налага да ги пазя... само
главоболия имам от толкова обичане... А те полагат ковчега ми в гроба... хвърлят
пръст и плачат... така ми се иска да взема тази болка от тях... те нямат за
какво да плачат... аз не съм си тръгнала... защо не осъзнават, че както жива,
така и мъртва - винаги съм до тях... защо винаги си мислят, че са сами... дори
сега мислят, че са сами... сред толкова хора... сами с мъката си... Защо има
мъка въобще... всеки имаше времето да бъде до мен... не са изпуснали кой знае
какво... защо се чувстват виновни, че не са били до мен... защо се чувстват
жалки, че са поставяли всичко на преден план, но не и обичта си... нима си
мислят, че като не са ми казали колко ме обичат не го знам... знам го, но си
тръгнах по друга причина... исках спокойствие... хората, който най-много обичаме
ни нараняват най-много... каква глупачка съм била... очаквах повече от тях,
отколкото те бяха способни да постигнат... аз виждах в тях истинските им лице,
но те често смятаха, че не могат да достигнат висините, които им предричах...
когато не успяваха, разколебани от себе си, обиждаха, нараняваха, гледаха
лошо... а аз се опитвах да ги изкарам на техния път и не се предавах, докато не
успея... а после забравена и сама си тръгвах... както си тръгвам и сега...
Останах сама с гробаря... много трака този човек... искам да заспивам вече,
моля... и тогава до мен достига звук от плач и проклинане на всякакви светии...
този глас ми звучи познато... с цялата си обич пускам душата си при него...
Тръгнах си, за да остана...