Ако има нещо, което ме притеснява, това е една работа да потръгне добре от самото начало. За мен е сигурен знак, че следват купища усложнения и неприятности.
Това не е песимизъм, аз съм един изключително ведър и позитивно настроен човек. Просто съм достатъчно наблюдателна, за да знам, че така се случва. Нещата, които потръгват добре, ме карат да се изправям на нокти и цялата да настръхвам като котка, надушила опасност. Защото съм наясно, че някъде там дебнат проблеми, от които не можеш да се измъкнеш.
Имам известен горчив опит в тази посока. Качествените ми приятелства са започвали или инцидентно, или скандално, или са станали такива в резултат на поредица от междуособици. За качествените ми връзки, макар и не много на брой, важи абсолютно същото. Не помня нито една да е започнала безконфликтно и да е протекла в атмосфера на безоблачен мир и разбирателство, но с времето малките и по-големи камъчета, дето по принцип преобръщат колата, всъщност изиграваха ролята на здрава спойка, която сплотява връзката ни. А разделите просто бяха наложени от обстоятелствата и никой не се е почувствал пренебрегнат или обиден.
В същото време ненатоварващото приятелство с хора, които са изглеждали като създадени да се радваме на взаимност и топлота, ми е носило много негативи и купища разочарования. Както и почти всяко начинание, на пръв поглед достатъчно безпроблемно и перспективно, за да му отдам цялата си енергия и ентусиазъм, се е оказвало поредния горчив житейски урок.
Ето защо подхождам особено подозрително към всякакви познанства, особено с лица от другия пол, които изглеждат и се държат така, сякаш при срещата ни са уцелили големия джакпот на живота си.
С този тип нещата се получиха именно така. Нито аз, нито приятелките ми гледаме с добро око на опитите за контакт в заведение, където искаме просто да си побъбрим и да поразпуснем. В повечето случаи срязваме натрапниците от раз, и не помня някога това да ни е било проблем.
Онази вечер обаче не разбрах какво ми стана, когато видях, че той не сваля очи от мен. Забравих да се подразня, не казах и дума на момичетата и когато дойде и ме покани да танцуваме, дори се развълнувах като същинска тийнейджърка. Почувствах се някак уютно в ръцете му, странно, но я нямаше онази неловкост от първия контакт с непознат. Държеше се толкова естествено и мило, че аз пренебрегнах типичните за мен сдържаност и подозрителност и просто се отдадох на приятните усещания. Цяла вечер си бъбрехме, приятелките ме стрелкаха многозначително и се подсмихваха, но аз изобщо не им обръщах внимание.
Когато на другия ден се сетих, че си разменихме телефонните номера, реших, че едва ли си е струвало труда. Нямах никакво намерение да го търся, а най-вероятно и той мен, в крайна сметка това си беше просто един приятен флирт и нищо повече. Не искам да се повтарям, но когато нещо започне твърде обещаващо и изглежда прекалено хубаво, съм се научила да не очаквам много от него.
И точно когато го бях избутала в най-затънтеното кътче на мислите си, той взе, че се обади. Беше малко плах, много внимателен и още преди да си дам сметка, че всъщност съм копняла за това обаждане, вече се бях съгласила да се видим същия следобед.
„Постъпваш глупаво и лекомислено” – каза гласът на горчивия ми опит.
„От къде на къде?!” – опонира му тъничкото гласче на лекомислието ми, което в този момент се криеше под маската на здравия разум – „Че аз не си правя никакви илюзии. Просто среща на кафе.”
„ Не си правиш – друг път!” – сряза го първият глас безцеремонно – Нали те познавам – когато си паднеш по някого, пулсът ти се ускорява, зениците ти се разширяват, а очите ти заблестяват особено. Я се виж!”
„О, я да млъкваш! Ако ме познаваше наистина добре, щеше да си наясно, че не очаквам абсолютно нищо. Най-малкото пък след такова обещаващо начало, хаха.”
Но дори не ми трябваше да се огледам, за да усетя промяната в себе си, и чак ме доядя на мен. Стегни се, казах си, и престани да сияеш като коледна елха, този тип го познаваш едва от вчера и по всичко личи, че ще ти донесе само ядове. Все пак отидох на срещата и от момента, в който се видяхме, не престанах да го приемам с подозрение. Работата беше там, че не откривах нищо, ама нищичко, което да ме подразни у него и точно това ме държеше нащрек. Дори не става въпрос за това, че имаше привлекателен външен вид и свежо чувство за хумор. Проблемът беше в онова рядко усещане за сродна душа, което те кара да се чувстваш хем спокоен и приятно отпуснат, хем да тръпнеш като от ток с променливо напрежение.
Не можех да не се виждам с него само заради предубежденията си, щеше да е прекалено. Но не преставах да се питам къде е уловката и да го гледам под лупа, очаквайки да открия пукнатина в лустрото на неговата безупречност.
Известно време се питах дали не съм просто поредното завоевание, с което да окичи мъжкото си его, докато не му омръзна и не се насочи към друго предизвикателство. Много скоро обаче се уверих, че той наистина държи на мен и винаги е готов да съобрази своите планове с моите. Тогава обаче ми мина през ума, че е прекалено земен и сдържан за моя вкус, а той сякаш улови тази ми мисъл и побърза да я опровергае. Започна да ме отрупва с толкова мили жестове на внимание и нежност, че го признах за най-романтичния мъж, когото съм познавала. И все пак съмнението, здраво вкоренено в мен от годините опит, си оставаше. Бях гледала достатъчно филми, за да знам, че в много случаи безупречните външност и маниери могат да се окажат само една маска, зад която е по-добре да не надникваш. С времето обаче постепенно бях принудена да се убедя, че и близките, и приятелите, както моите, така и неговите, го харесват, ценят и се радват на компанията му. Насърчаваха връзката ни и казваха, че сме родени един за друг.
Някъде по това време започнах да се усъмнявам в сексуалната му ориентация. Вече от доста време бяхме заедно, а той нито веднъж не бе изявил недвусмислено и ясно желанието си към мен дори когато аз си мислех, че недвусмислено и ясно му показвам своето. Същата вечер, докато бяхме у тях, внимателно поведох нещата в тази посока с разузнавателна цел, но не стигнах до никакви странни и необичайни разкрития. За това пък стигнахме до онова прекрасно сливане, за което копнеех отдавна и което може да се случи само на двама влюбени, напълно отдадени един на друг.
Все още бях нащрек обаче, дори и когато една вечер ме посрещна с вино и свещи. Обстановката и изражението му недвусмислено ми говореха, че е замислил нещо решително, и можех да се досетя какво. Всеки на моето място би се досетил – предлагаше ми да живеем заедно. Честно казано, той беше единственият мъж, когото някога съм обичала така, но онова мое предчувствие все още витаеше наоколо. А това ме караше да се чувствам объркана.
  - Ти...сигурен ли си, че наистина искаш това? – попитах с нещо, което трудно би могло да се нарече ентусиазъм.
Видях как усмивката се стече от очите му и те помръкнаха.
  - Мислех, че и ти го искаш.
  - Ами...аз...
  - Хайде, толкова ли е страшно – усмихна ми се насърчително. После ми намигна, намираше сили да се пошегува дори в момент като този, когато самият той се чувстваше притеснен от моята несигурност. – Едно „да” е напълно достатъчно.
Е, и аз го казах.
Вече почти двадесет години сме заедно, един до друг в този живот. А аз, кой знае защо, така и не можах да разбера къде е уловката. И май отдавна съм престанала да я търся...