Би трябвало да съм се научила за тия трийсет и две години: започне ли се с „`Айде, бе, к`во толкова може да стане?!”, нещата в девет от десет случая приключват или с полиция, или с доктори, а нерядко с представители и на двете професии. Когато пък в сценария има и посещение „по женски” в някоя местна дискотека, нещата съвсем отиват на кино. Ако не ме лъже паметта, последната такава ladies’ night я приключихме в два и половина посреднощ, пеейки марша „Радецки” пред РПУ-то. Добре поне, че момчетата там се оказаха с чувство за хумор и никой не се опита да ни арестува!
Та някак си пак се оставих да ме убедят и се озовах в дискотеката. Иначе за протокола да отбележа, че отношението ми към тоя род заведения е горе-долу като към църквите, т.е. влизам там средно веднъж на две години и то почти изцяло по принуда, а вляза ли, неминуемо нещо се обърква, без значение дали държа запалена свещ или чаша с водка.
Седя си значи мирно и си мисля: „Само спокойно! Седи си кротко и нищо няма да се случи!” Пийвам си и мълча. И без това на тия години не ми е тука мястото. Обаче!...
То като има глава да пати!...
Разбира се, намира се задължителния в такива случаи кандидат-авантюрист в нашенски вариант. Напращели мускули, безобразно тясна тениска, златен ланец, подозрително количество гел за коса... Просто мечта!... Ама не моята, за съжаление. Лошото е, че явно аз съм неговата, ако критерият ми е похотливия поглед, дето си го е лепнал и дето му отива колкото вампирски зъби на Мечо Пух.
Моля ти се, бе, човек! Не предизвиквай Съдбата! Тя друга работа си няма...
Явно не владее телепатията, защото... ми намига свойски.
Облещвам се. Ама ти сериозно ли?!...
За съжаление сериозен е. И стои на пътя ми към спасението, т.е. между мен и изхода. Предполагам, напълно излишно е да му обяснявам, че на пръв поглед съм с поне пет години по-голяма от него, а на втори може и до десет да ги докараме. Освен това съм щастливо обвързана. Пък и защо да му пука? Човекът очевидно няма намерение да ми предлага брак.
Сигурно не трябва да е гений, за да прочете по лицето ми пълната липса на ентусиазъм, но явно съм попаднала на единствения, чието IQ е с отрицателна стойност. Явно убедил се, че на мен не може да разчита за първа крачка, дискотечният Казанова поема инициативата като истиски мъж и се изтъпанва пред мен в цялата си билдърска прелест. Ефектно... ако бях жури в конкурса „мистър Вселена” обаче. Сега и ако ме попита какво прави готино момиче като мене само тука, просто ще му отнеса главата. Двайсетина години в ченгеджийницата за убийство далеч не са чак толкова много време, ако ги погледнеш от подходящия ъгъл, а аз определено съм го улучила идеално в момента.
Онзи обаче изтърсва съвсем изненадващо:
- Кефиш ли се на мощни коли?
А?!...
Честно! Това пък не го бях очаквала. И докато аз обмислям достатъчно простичък отговор, типчето добавя с ново намигване:
- `Щото тамън си купих една... Ако си навита, да я пробваме. К`во ше ка`еш?
`Ми к`во да кажа? В дилема съм дали да се спра на неутралното „не, благодаря” или да пробвам с някой нецензурен вариант на „ходи се застреляй”.
Явно колебанието ми е разтълкувано грешно (каква изненада, а?!) и следва трето намигване. Абе да не би все пак тоя да има някакви тикове, пък аз тука...?!...
Накрая решавам да си спестя разправиите с охрана, полиция и прочие приятни хорица и казвам предпазливо:
- Не, мерси!
- Аз, да знаеш, на друга тука не бих предложил, `ма ти си готина.
Това някак си... не ме въодушевява.
Брей, да му се не види! `Що ли не се чувствам поласкана? А би трябвало май. Явно някак си съм успяла да стана very special за тоя баровец. Ама не знам защо в главата ми започва да се прокрадва онова култово парче на Замунда Банана Бенд „Крокодил”. Лошото е, че аз не мога да пия чак толкова.
В отчаян опит да охладя мераците му, го информирам:
- Аз съм библиотекарка.
Не че има връзка с разговора, но той едва ли ще забележи.
- О, падаш си по хард-секс, а? – озъбва се той до уши.
Мо-о-оля?!!!...
Пък той намига за не знам кой път.
От шок и ужас за малко да си излея водката в пазвата, но навреме се усещам. Иначе току виж решил, че съм страстна почитателка на конкурсите „мис Мокра фланелка”.
О`кей! Ако сега му кажа да се омита, дали съществува реална опасност да го приеме като покана?... Ако следвам логиката в тоя разговор или по-точно пълната липса на такава, определено рискувам да се случи.
Лошото е, че колкото повече аз изпадам в отчаяние, толкова повече кураж добива той. Явно решава, че мястото не предразполага към интимност и романтика, защото ми махва:
- `Айде да изпушим по една цигара навън!
- Аз не пуша. – отсичам светкавично.
Което всъщност не е лъжа. Обаче обожателят ми не се дава толкова лесно:
- Няма нищо, де. Аз ще пуша, а ти ще ме гледаш.
А стига бе!
Тука вече решавам, че просто е крайно необходимо да предприема тактическо отстъпление. С изненадваща маневра успявам да го заобиколя и да се покрия в тълпата. Ох, дано само не реши, че му се правя на недостъпна колкото да вкарам пикатерийка към пълноценната ни връзка!
Намерих моите хора и точно пет минути по-късно бях в таксито за вкъщи. Никакви дискотеки повече, ако ще от това да ми зависи живота!!!
© Валентина Вълчева All rights reserved.