Би трябвало да съм се научила за тия трийсет и две години: започне ли се с „`Айде, бе, к`во толкова може да стане?!”, нещата в девет от десет случая приключват или с полиция, или с доктори, а нерядко с представители и на двете професии. Когато пък в сценария има и посещение „по женски” в някоя местна дискотека, нещата съвсем отиват на кино. Ако не ме лъже паметта, последната такава ladies’ night я приключихме в два и половина посреднощ, пеейки марша „Радецки” пред РПУ-то. Добре поне, че момчетата там се оказаха с чувство за хумор и никой не се опита да ни арестува!
Та някак си пак се оставих да ме убедят и се озовах в дискотеката. Иначе за протокола да отбележа, че отношението ми към тоя род заведения е горе-долу като към църквите, т.е. влизам там средно веднъж на две години и то почти изцяло по принуда, а вляза ли, неминуемо нещо се обърква, без значение дали държа запалена свещ или чаша с водка.
Седя си значи мирно и си мисля: „Само спокойно! Седи си кротко и нищо няма да се случи!” ...