Apr 26, 2017, 1:07 PM

Тунелът 

  Prose » Narratives, Fantasy and fiction
1017 5 14
43 мин reading

Тунелът

 

фантастичен разказ

 

 

    Доктор Албърт Килиън бе много по-различен отколкото на снимките в Интернет-списанието. Имаше мършаво лице и силно набола брада, но рамената му бяха широки и му придавах вид на човек, който до преди години е поддържал тялото си със спорт и който сега се намира в „психологическа пропаст”. Чудно бе как работещ психиатър може да се отпусне до това състояние, помислих си аз, когато за пръв път го видях на живо в малкия му кабинет, намиращ се в една от бараките зад общинската болница.
    - Здравейте, млади господине. С какво мога да ви бъда полезен?
    - Здравейте, господин Килиън. Чух че си търсите общ работник и реших да попитам дали можете да ме наемете за лятото. Аз съм студент в Харвард и ми трябват пари, за да издържам обучението си.
    - Много мило, че студент иска да работи при мен – той дойде при мен и ми протегна ръка - Албърт Килиън, приятно ми е.
    - Тони Коултън, на мен също ми е приятно - отговорих и поех протегнатата му ръка.
    - И така, Тони Коултън, въпреки че не зная откъде сте чул за мен, защото никъде не съм пускал обяви за общи работници, ще те наема. Сега се сещам, че ми трябва момче, което да чисти кабинета ми. Днес е понеделник, така че мога след малко да ти направя кратък начален инструктаж и да започнеш да работиш. Съгласен ли си?
    Не можех да повярвам. Нещата се развиваха много по-бързо, отколкото очаквах. Ала не биваше още при първата ни среща да се отдавам на емоциите, затова отвърнах сдържано:
    - Разбира се, доктор Килиън, много ще се радвам да започна още от сега.
    - Седни срещу мен.
    Аз покорно заех мястото от другата страна на бюрото му. Той стана, взе една дебела книга от рафта, постави я на масата и започна:
    - Това е моя кабинет. Не е по-различен от другите кабинети по психология. Избрах топли цветове за стените, защото те карат пациентите да се чувстват по-добре. Тук има и неща от първа необходимост, за оказване на медицинска помощ. Това се налага в случаите, когато някои от пациентите изпадат в депресивно състояние. Нямам друго оборудване, защото не се налага. От теб ще искам да поддържаш кабинета ми чист, да поднасяш кафе, чай или други напитки на пациентите, в зависимост от това, което поискат. На края на работния ден ще изметеш, измиеш и дезинфекцираш кабинета. За съжаление нямам възможност да ти давам хубави пари, но според мен петдесет долара на седмица са достатъчни за работата, която искам да се свърши.
    - За мен са напълно достатъчни, доктор Килиън – съгласих се аз.
    - Ако не желаеш, не си длъжен да присъстваш през целия ден. Ако живееш наблизо, можеш да се прибираш в квартирата си и да идваш само когато е необходимо. Но ще искам да си тук сутринта и вечерта.
    - Аз живея в общежитията в другия край на града и не ми пречи да стоя през целия ден. Само ако вие нямате против.
    - Нямам, разбира се. Но не искам да си при мен, когато имам пациент - продължи той. - Повечето хора не могат свободно да споделят чувствата си при наличие на външен човек.
    - Разбрано, доктор Килиън - идваше ми да скачам от радост, но само допълних - за мен е чест, че ще работя за такъв почтен и известен доктор като вас.    
    - Благодаря ти за откровението, момче, но не се смятам за почтен и известен. След малко ще започнат да идват пациентите, така че ще трябва да отидеш в съседната стая, където има кафе-машина, машина за сладолед, за шейк и така нататък, също така чаши и голям поднос. Само ми напиши мобилния си телефон, за да те търся, когато има нужда.
    - Добре - аз му написах на едно листче мобилния си телефон.
    След това той извади друго листче, написа своя телефон, даде ми го и деликатно посочи външната врата. Аз излязох в коридорчето и влязох в съседната стая, където седнах на мекия диван и кротко зачаках първите разпореждания.

                                                                ***
    Първия ден мина изключително спокойно, дори бих казал скучно. Докторът ми поръча на два пъти да направя чай, веднъж да направя кафе и веднъж да изстискам лимонов сок; и да ги занеса за пациентите. А пък те, въпреки проблемите си, ме посрещнаха мило и ми благодариха за услугата. През другото време седях до малкия компютър в бюрото в другата стая и се рових в Интернет. Търсех информация за доктор Килиън. Но намирах само такава, каквато вече знаех.
    Знаех, че той е създал може би най-невероятното изобретение в съвременния свят, което преди десетина години е било признато за революционно чудо. Това изобретение е могло да записва сънищата на дадения човек и да ги възпроизвежда на компютър. Докторът е правил експерименти с около тридесетина души, като е искал да направи връзка между сънищата им. Ала след някакъв грандиозен скандал, американското правителство е иззело и в последствие унищожило апаратурата и записите му. Според неофициални слухове обаче, правителствените агенти не могли да намерят всичките записи и някои от тях още се намирали у него. Също така, неизвестни източници споделяха по форумите, че той е възстановил изцяло апаратурата си. А след време, когато разбрах че доктор Килиън практикува в общинската болница в Кеймбридж, където се намираше университетът Харвард, аз твърдо реших да започна работа при него - не само защото ми трябваха пари. Загадките и свръхестествените явления ме вълнуваха истински и аз предполагах, че той знае много неща за нашия свят, които ние, обикновените хора, дори не можем да си представим.
    Но през този първи ден не се реших да говоря с него на тази тема. Вечерта, след края на работния ден, взех четката и лопатката и старателно изчистих кабинета му, след което и двамата си пожелахме приятна вечер. Тръгвайки видях, че докторът се запътва към задната част на бараката.

***
    През втория ден обаче реших твърдо да говоря с него за темата, която ме вълнуваше от толкова години. Още в ранния следобед, когато ме извика да почистя млякото с какаото, което една от пациентките бе разляла, аз го попитах:
    - Докторе, можете ли да направите експеримента с мен?
    Килиън изведнъж се сепна, след което ме погледна втренчено и тихо каза:
    - Вече не експериментирам, момче. Отдавна не го правя.    
    - Но аз искам да разбера истината за сънищата. Това е нещо, от което се интересувам отдавна. Искам да видя и съня си на екрана.
    - Разбирам те и се радвам, че мислиш като мен, но в сегашния момент няма как да стане. Преди десет години държавните институции ми забраниха да експериментирам и иззеха цялата ми апаратура, защото според думите им подобни експерименти били нехуманни. След това приключих с тази дейност. Предпочитам да спазвам законите и да работя честно, а сегашната ми работа ме удовлетворява напълно.
    - Извинявайте. Не исках да засягам неприятна тема. Просто имам желание да науча нещо повече за сънищата.
    - Няма проблем, момче. Но повече не засягай тази тема. Моля те.
    Аз кимнах с глава, сетне покорно отидох до другата стая.

    След категоричния отказ на доктор Килиън, аз реших тази вечер да действам по другия начин. Знаех, дори бях убеден, че той крие някъде файлове със записани сънища. На компютъра в малката стаичка не открих такива, но и бях убеден, че той не би съхранявал файлове на компютър, който може да се гледа от всеки. Едва ли ги съхраняваше и на компютъра в собствения си кабинет, защото при евентуална проверка, някой би могъл да ги намери. Може би те бяха на друг компютър или на преносим диск, намиращ се в жилището му. Подозирах, че той живее някъде в тази барака, но освен тези две помещения, както и една тоалетна, засега не виждах други.
    Вчера, когато се разделихме, Килиън отново сви към задната част на бараката. Значи там трябваше да има врата, която да води за отделни помещения, навярно подземни. Така че по всяка вероятност жилището му беше там. И там той можеше да държи така желаните от мен файлове със сънищата на пациентите си.
    Ала трябваше първо да опитам да вляза в компютъра в кабинета му. Когато на обяд той ме извика, за да ме изпрати до близката дрогерия да взема един специален препарат за чистене, аз погледнах компютъра му и му казах.
    - Тук има доста вируси.
    - Къде? - попита ме той.
    - Вижте тези файлове на десктопа. Те са се запаметили при отварянето на някои сайтове.
    - Няма как да е вирус. Аз използвам много добра антивирусна програма, "Греъм" се казва - възрази той.
    - Не е най-добрата. "Фоул 3" е по-добра, но е тежка. Ако искате, като се върна мога да го сканирам онлайн с "Фоул-3". Имам регистрация. Ще стане за половин час.
    - Добре момче. Направи го сега, а аз ще ходя да купя препарата, защото след половин час ще дойде Рей, един от моите пациенти.
    Докато сканирах системата, аз успях набързо да вляза в папките и да разгледам всички файлове, дори и скритите. Още сутринта предвидливо бях взел флашката и сега я поставих на USB-порта, за да запиша някой сън, в случай че намеря такъв. Само че, както очаквах, в компютъра нямаше нищо друго, освен документи, свързани със сегашната дейност на доктора.

                                                                     ***
    Вечерта, след работа, реших да го проследя скришом. Щом се разделихме, аз тръгнах в моята посока, но след стотина метра се върнах и отидох към задната част на бараката. Там видях, полускрита от някакви храсти, желязна врата за подземието. Когато обиколих от другата страна, съзрях и малък светещ прозорец ниско долу. Легнах на земята и погледнах през него. Помещението долу беше тясно и невзрачно, а доктор Килиън седеше на малка масичка в другия край и пиеше нещо. Върху едно шкафче до вратата забелязах стар телевизор, който работеше, а на неоправеното легло до отсрещната стена имаше разтворена книга. Засега не виждах компютър. Може пък да има лаптоп или таблет и той да е скрит в някое от шкафчетата, обнадеждих се аз.
    Тъкмо бях решил да си ходя, когато докторът стана и тръгна към един от двата големи гардероба в далечния край срещу вратата. След това го премести с плъзгане (навярно беше на колелета, защото нямаше как толкова масивен гардероб да бъде преместен така лесно), отвори някаква врата зад него и влезе в някаква тъмна стая. Аз приближих глава до прозореца и се загледах в онази посока, за да видя подробности. Тъмното помещение навярно беше тайно, защото вратата бе облепена със същите тапети като стените, а бравата ѝ бе малка и разположена в най-горната част вляво. Ако Албърт Килиън криеше нещо, то го криеше именно там! Нямаше никакво съмнение!
    Няколко минути по-късно той излезе, затвори вратата и извади малката брава, сетне отиде до масичката и я пъхна под мръсната покривка. Накрая се върна и избута тежкия гардероб на старото си място.
    Реших да чакам още. Не знаех какво щях да предприема от тук нататък, но фактът, че докторът имаше тайна стая, ме изпълваше с решителност и надежда. Каквото ще да става, казах си аз, но трябва да проникна там. Ако не тази вечер, ще бъде в друг ден.
    По едно време Килиън се изправи и взе от шкафа с телевизора голям картонен плик. След това грабна чантичката си, която висеше на вратата, облече овехтялото си сако, изгаси осветлението и излезе през вратата. Аз станах от мястото си и се скрих зад близък храст. Той затвори желязната врата и тръгна по пътеката към централната зона на града. Навярно отиваше към супермаркета на Бърд, в един от кварталите на Кеймбридж, и ако беше така, щеше да му бъдат нужни петнадесет минути на отиване, петнадесет на връщане и няколко минути за пазар. Така че разполагах с тридесет-четиридесет минути.
    Но дали бе разумно да вляза, питах се аз. Ако ме спипа, планът щеше да пропадне. Навярно трябва да дойда в друг ден, когато събера нужната смелост. Но от друга страна, възможно е след това да нямам подобен шанс. Сега знаех къде беше бравата за онова помещение, утре можеше да го скрие на друго място. Или пък изобщо да не излезе от жилището си.
    Аз въздъхнах шумно, след което направих няколко бързи крачки надолу, отворих вратата и влязох вътре. Колкото и рисковано да беше, реших да светна лампата, за да не се лутам в тъмницата. Отидох до масата, бръкнах под покривката и взех бравата (всъщност, това не бе брава, а малко извито ключе),  набързо достигнах до гардероба, преместих го, вкарах ключето в отвора, завъртях го и вратата се отвори.
    Веднага ме лъхна тежък, застоял въздух. Напипах ключа, натиснах го и плътната тъмнина веднага бе заменена със студена бяла светлина. Помещението беше квадратно по форма, с бели стени, опасани с фаянсови плочки. В далечния ъгъл имаше стол, подобен на зъболекарския, снабден с интересна и бяла на цвят апаратура в края му, от където излизаха три различни на цвят кабели, на края на които имаше големи клеми. Апаратурата бе свързана с компютър, намиращ се върху кръгла маса вдясно от стола.
    - Господи - изрекох тихо, осъзнавайки какво виждат очите ми. Това бе апаратът, чрез който докторът улавяше и записваше сънищата на пациентите си. Цял и непокътнат. Като на снимката в списанието. Беше невероятно.
    Доближих малко, за да го видя по-отблизо. Не изглеждаше кой знае колко сложен. Беше включен в обикновен контакт, а кабелите му не бяха по-различни от кабелите на обикновен цифров декодер. Но нямах време да го разглеждам подробно, затова се обърнах към кръглата масичка и смело стартирах компютъра.
    Искаше парола, за да влезе в операционната система. Мамка му, как не се бях сетил за тоя вариант. Навярно наистина тук се пазеше ценната информация, която докторът всячески се опитваше да скрие. Знаех как да деактивирам паролата. Компютърът бе стар, така че можех да го разглобя, да махна металната батерия от дънната платка и да я върна след няколко минути. Тогава нямаше да ми иска парола. Но това съвсем не означаваше, че и папките с ценните файлове няма да имат пароли. Освен това нямах много време.
    Изключих компютъра от копчето, загасих лампата и тъкмо тръгнах да излизам, когато на прага на външната врата се появи доктор Килиън. В дясната си ръка държеше насочен към мен пистолет, а в лявата - хартиения плик, с няколко сандвича.    
    - Ще трябва да ми дадеш реално и точно обяснение – рече той с типичния си уравновесен глас.
    Не се сещах с какво да се оправдая, затова реших да му кажа истината:
    - Извинявайте, доктор Килиън. Не искам да крада. Просто реших да проверя дали притежавате файлове със записани сънища. Съжалявам, че се промъкнах без разрешение, но темата ме вълнува изключително много.
    - Това ли е причината да пожелаеш да работиш при мен?
    - Да. Не ме интересуват парите, а само това. Простете, докторе – гласът ми трепереше. Имах чувството, че скоро ще припадна.
    Доктор Килиън свали пистолета, остави го на масата, сетне направи няколко крачки към мен и ме попита:
    - Разгледа ли стаята с апаратурата?
    - Да – покорно отговорих и сведох глава.
    - Значи… вече си в играта – гласът му продължаваше да бъде необикновено спокоен.
    - Съжалявам. Любопитството ми надделя над разума.
    Той мина покрай мен, влезе в помещението, светна лампата и ме покани с жест. Аз влязох след него.
    - Легни на големия стол.
    - Моля? – не разбрах.
    - Казах да легнеш на големия стол. Нали искаше да направя експеримента? Макар че не бих го нарекъл точно експеримент.
    - Ще го направите ли? – не можех да повярвам.
    - Мисля че нямам друг избор, момче. Не изглеждаш като агент на някое разузнаване, а и вече видя техниката, така че засега нищо не ми пречи.
    Аз плахо тръгнах към далечния ъгъл и легнах на стола.
    - Няма да боли, нито ще ти се случи нещо лошо. Просто ще привържа ето това нещо, след което ще те накарам да заспиш и ще запиша съня ти на компютъра. Просто и лесно.
    - Интересно е как ще запишете съня ми. Доколкото мога да преценя, сънищата са продължение на мислите, които се въртят в мозъка на човека непосредствено преди той да заспи. А няма как да се запишат мислите на даден човек, нали?
    Килиън се усмихна мило и отвърна:
    - Не си съвсем прав. Наистина, мислите не могат да бъдат записани. Но сънищата не са точно продължение на мислите. По-точно, мислите тласкат съзнанието към по-различното възприемане на съня.
    - Боя се, че не разбирам.
    - Ще го разбереш, когато ти направя експеримента. Ще закача две от клемите на ушите ти и една на косата ти, но така, че да допира кожата на главата, и ще ги свържа към уреда. Така ще улавям електромагнитните импулси от мозъка, а самият уред ще ги трансформира в картина. Той работи на принципа на човешкия мозък, чието действие е сходно с това на телевизионния приемник, макар и не толкова просто. Но затова ще говорим друг път. Хайде, лягай върху стола, а аз ще свържа апаратурата. След това ще ти дам едно хапче за сън и ще заспиш бързо. Хапчето се казва „бемак” и е изцяло на билкова основа, така че няма да ти навреди.
    Аз легнах и погълнах сивозеленото хапче със странен вкус, а докторът свърза клемите за ушите и косата ми и каза с дружелюбен тон:
    - Приятни сънища, Тони.

    Сънувах, че съм още на училище в моя роден град Клеървил, щата Калифорния. Слънцето грееше с особена бяла светлина. Първоначално с приятелите ми играехме ръгби на стадиона, а момичетата ни гледаха и ни се смееха с прелестни усмивки. След това някак мигновено се пренесох в гората, където започнахме да преследваме диви зайци. Атмосферата бе светла, приказна, вълшебна. Събудих се с усмивка, а доктор Килиън ме наблюдаваше с ведро лице.
    - Слушам те - подкани ме докторът, докато махаше кабелите на апаратурата.
    Разказах набързо това, което си спомних, защото много от моментите се загубиха непосредствено след събуждането.
    - Доста странно. Очаквах да кажеш, че си бил на сафари в Африка.
    - Вие не гледахте ли екрана?
    - Гледах, разбира се. Сънят ти продължи деветдесет и осем секунди, въпреки че самият ти спа около два часа и половина. Изчакай само да намеря записа. Ето го. Хайде сега виж.
    Пусна плеъра и след малко на екрана се появи яркозелена поляна с редки дръвчета, по която се движеха хора. На някои от тях израженията им бяха леко размазани и объркани, сякаш не съзнаваха какво правят или какво се случва около тях, а на други - невероятно бледи, със странни изражения, но някак по-ясно очертани и с по разумни погледи. Двама спряха, погледнаха към мен и започнаха да говорят бързи кънтящи думи на незнаен език, в който тук-там различавах някоя позната дума. След това и аз им проговорих на такъв език. В този миг си спомних, че тази наистина бе картината от съня ми. Абсолютно същата картина! Само че действието бе различно. Нямах никакво обяснение. После тръгнахме по някаква пътека и се озовахме в гора от много интересни дръвчета, каквито не бях виждал. Имаше нещо свръхестествено в цялата местност.
    - Боже мой, това наистина ли е съня ми?! – попитах изумен.
    - Това е съня ти, момче. Но тук не играеш ръгби и не ловиш зайци, нали?
    - Не си представях, че е толкова ярък.
    - Сънищата са ярки, но след събуждането спомените избледняват.
    - Кои са тези хора?
    - Не зная. Може би души на други сънуващи или на мъртви хора, които съзнанието е трансформирало като твои познати.
    Аз зяпнах с ококорени очи към екрана, докато течаха последните кадри от съновидението ми. Килиън ме потупа по рамото, сякаш да ме съвземе от последвалия шок. Усетил топлата мъжка ръка, аз несигурно се обърнах към него и се заслушах в думите му.
    - Има паралелен свят, в който човешките души отскачат, за да се заредят с духовна енергия. Човек се храни, за да даде енергия на тялото, а спи, за да даде енергия на душата. Слушай ме, момче, не искам да звуча като пастор на някаква секта, просто ти споделям истината. Светът на сънищата зарежда душата, за да има повече сила за мисията си на този свят. Това навярно е и светът, в който душата се понася след смъртта на тялото, до появата на другото тяло. Целта на тези мои експерименти е чрез записите да докажа всичко това.
    Кимнах с глава, гледайки безмълвно екрана на компютър, където странните образи крачеха редом с мен в тихата гора.
    - Искам да открия къде е онзи свят. Искам да открия колко е обхватен, какво има в него, какъв е пътят до там. Аз записвам сънищата на хората в компютъра, но досега не съм открил нищо, което да ми разкрие самата му същност. Всъщност, бях на път да го сторя, но институциите ме спряха. Имам около стотина записани сънища - мои и на други хора – и в някои от тях има съвпадения. Но ми липсва една основна нишка…
    - Да – потвърдих думите му, макар че още не можех да ги обмисля.
    - Хайде да тръгваме. Стана късно, трябва да си лягаме, че утре да сме готови за работа.
    - Добре, докторе. Благодаря ви много. Признателен съм ви. Наистина.
    След това двамата си стиснахме ръцете за „довиждане” и аз поех към вкъщи.

    През цялата нощ се опитвах да осмисля случилото се. Първо се промъкнах нелегално в жилището му, отворих забранената врата и видях апаратурата му. След това той ме спипа. Но не ме изгони или заплаши, а ме накара да заспя и записа съня ми. Помня, че сънувах как играя ръгби с мои приятели от училището, след това започваме да гоним зайци в гората. Но видеото на екрана показваше, че съм сънувал нещо съвсем друго. И все пак, абсолютно сигурен съм, че това бе съня ми.
    Образите в сънищата почти винаги са недействителни. Сънуваме познатите ни места и познатите ни хора, но след събуждането, при опитите да възпроизведем мислено картините, обикновено изникват други образи или местности. Вероятно сънуваните образи и местности приличат до някаква степен на познати и затова съзнанието ни заблуждава. Но от друга страна, често сънуваме починал роднина и приятел, чийто образ е същия (може би малко по-синкав или по-блед от действителния). Може би защото наистина виждаме този човек.
    Почти не мигнах от вълнение. Всичко се бе развило твърде неочаквано. Това откритие бе революционно! Това откритие би променило света и представата ни за живота! Нима наистина светът на сънищата е „оня свят”?

                                                                          ***
    В следващите дни често говорехме по тази тема, но след работа и двамата се прибирахме по домовете си. Докторът изглеждаше все по-уморен и затова не настоявах да експериментирахме отново. А и през онази вечер мисля че си взех „дозата” за няколко дена напред. В кабинета му идваха доста пациенти и той чат-пат ми казваше, че някои от тях са му споделили интересни съновидения, като например, че са се разхождали по повърхността на луната, или са летели над земята без криле, или пък са се пренасяли в сюжета на някой филм. Радвах се, че ми се доверява, че ми споделя част от тайните си. Но в никакъв случай не биваше да го притискам, защото доверието му можеше да се притъпи.
    В петък след работа той отново ме покани в жилището си. Аз, разбира се, се съгласих с охота.
    Когато влязохме в тайната стая, ми каза следното:
    - Понякога намирам общи неща в сънищата на хората. Ето, например в съня на мъж на име Стан, който заснех преди няколко години, се вижда същата поляна от твоя сън. След малко ще ти го покажа. А наскоро – говоря ти преди около две години - две възрастни дами се видяха докато спят. Аз експериментирах с едната, госпожа Бауер, която след това ми каза, че в съня й е видяла братовчедка й, госпожица Стоун. И наистина, на екрана се появи леко размазан образ, приличащ на този на същата госпожица. Накратко, появи се душата на госпожица Стоун. Още същата вечер й позвъних да дойде. Когато й пуснах видеото, тя си спомни, че в следобедния си сън е видяла госпожа Бауер.
    - Странно. Но наистина ли това са душите им?
    - Би трябвало да е така. Човекът притежава душа и тяло. Душата напуска тялото по време на сън и по време на смърт. При смъртта напускането е безвъзвратно. Именно затова душите на мъртвите се виждат по-ясно и изглеждат по-реални, а душите на сънуващите са по-размазани, като призраци. Може би точната дума е „призраци”. Чул ли си за прозорци и врати в пространството?
    - При прозорците можем само да наблюдаваме. А вратите можем да ги отворим, да влезем оттатък и да вършим действия.
    - Правилно, момче. Сънуващият може само да „гледа през прозореца“, докато умиращият „отваря вратата“, преминава границата и заживява там.
    - Значи легендата се оказва истина.
    - Все още не мога да го докажа, момче, но логиката на моите изследвания показва точно това. И както казах миналия път, на  му човека му трябват храна и сън, за да е работоспособен. Храната дава физическата мощ, а сънят - умствената. При съня организмът черпи енергията от там, откъдето е произлязла душата, а именно - от другия свят. Представи си, момче, че не спиш няколко дена. И дори и да се храниш пълноценно, дори и да не вършиш физическа работа, дори и да прекараш по-голямата част от времето отпуснат и със затворени очи, организмът ти става все по-изтощен и в един момент се предава. Всеки човек знае това, макар че не всеки съзнава защо е така. Не всеки разбира защо дори след кратък сън, се чувства отпочинал. А в края на живота, когато тялото стане напълно неработоспособно, душата не може да се върне и преминава оттатък. Но след време, не знайно колко, може да потърси друго земно тяло, чрез което да върши своята вечна работа. 
    - И го намира при раждането, нали?
    - По-скоро при зачеването. Но това е обект на други изследвания. По-важното е, че другият свят съществува и е някъде наблизо, може би в паралелна вселена. Само че по незнайни причини, ние не можем да го посетим. 
    - Освен когато сънуваме – добавих.
    - Както виждаш, момче - продължи докторът, - почти никой не осъзнава това. Хората забравят повечето си сънища. Хората не ги възприемат за нещо сериозно. Някои ги използват да създават съновници, но те са по-скоро бабини деветини, отколкото стремеж да се разкрие същността им. А почти никой, дори и най-големите изследователи на тази планета, не си задава въпросите: „защо сънуваме” и „каква е причината да сънуваме точно този сън”; може би защото почти никой не си представя в каква насока са отговорите. Но аз ги открих отговорите, момче.  Сънищата са липсващата брънка, която свързва този с онзи свят. Която свързва живота със смъртта. Която свързва обяснимото с необяснимото. Сънят е решението на вечната задача: „какво се случва след смъртта ни”.
    Отново не можех да кажа нищо. Думите на Албърт Килиън изглеждаха толкова реални и успокоителни, и в същото време толкова безумни и плашещи. Всички загадки, които исках да разгадая, сякаш намираха своя път. Но пътят все още бе дълъг.
    - Ето… изчакай малко… - докторът започна да търси файловете в компютъра - ето го съня на Стан. Тези хора тук, както можеш да предположиш, са души на сънуващи. Изчакай да преместя по-напред. Сега разгледай внимателно поляната и разположението на онези дървета.
    - Да. Виждам.
    - Така. Застопорявам екрана и заснемам образа. А сега… изчакай да го намеря… ето го и твоя сън.
    - О, да.
    - Виждаш ли тези дръвчета зад поляната? Не са ли същите от съня на Стан? Сравни ги.
    - Боже мой. Да. Абсолютно – аз плеснах с ръце.
    - Щом няколко човека сънуват едно и също място, значи то съществува.
    - Безспорно – бях се съсредоточил в екрана и гледах двете изображения. Същата поляна, същите дървета, същите далечни планини. Невероятно.
    - Мога да ти покажа още много файлове, само че времето няма да ни стигне.
    - Сега си спомням, че няколко пъти сънувах, че съм в Сакраменто, който е на десетина мили от моя град. И всички сънищата си приличаха. В онзи град имаше плетеница от пътища, след това започваше булевард с малки жълти магазини от двете му страни. А в действителност Сакраменто е съвсем различен.
    - В светът на сънищата Сакраменто е такъв, какъвто го сънуваш – обобщи Килиън и минимизира плеъра.
    - Вие сте велик човек, докторе.
    - Не бих казал. Държавата се опитва да низвергне името и постиженията ми. Затова няма как да бъда велик. А ти, момче, откъде разбра за мен. Кажи ми честно.
    - Баща ми е участвал в експериментите ви.
    - Наистина ли? Как се казва?
    - Джоузеф. Джоузеф Коултън.
    - О, Великият Джо! – Килиън се усмихна мило. Усмивката му за миг напомни тази на баща ми – И как е той сега?
    - Почина преди две години.
    - Съжалявам – Килиън наведе глава и стисна устни. – Беше добър човек. Всъщност, пазя и неговите сънища. Ако искаш, ще ти ги запиша заедно с твоя сън. Поне ще знаеш, че е „някъде”.
    - Благодаря ви – отговорих – той ми разказа как при вас е имал пророчески сън, който му е подсказал, че на другия ден ще си намери хубава работа. Аз вярвам, че сънищата могат да бъдат и пророчески.
    - Оттатък знаят какво се случва при нас и понякога ни дават сигнали за предстоящи събития.
    - След като умря, често го сънувах. Сега също го сънувам, само че по-рядко. Почти винаги е мрачен, дори печален, но понякога се усмихва. Веднъж ми каза, че тук е щастлив и ме поведе към някакво езеро, където гледахме отраженията на звездите. Беше невероятен сън. И образът му беше истински. Сякаш наистина бе там - говорейки, усетих как очите ми се навлажняват.
    - Мъртвите не ни забравят, момче. Затова продължаваме да ги виждаме в сънищата си. Ето защо и ние не бива да ги забравяме.
    - А защо бяхте отхвърлен от държавата? – изведнъж смених темата. Докторът за миг ме изгледа подозрително, след което отново възвърна предишното си изражение.
    - Защото проведох експеримент с умиращ човек - отвърна.
    - Как така?
    - Слушай сега. Както казах, експериментите, които правех, ми показваха, че има друг свят, в който разумът се пренася след като тялото изпадне в безсъзнание. Само че аз не знаех къде е този свят. Не знаех със сигурност дали това е същото място, в което попада душата след смъртта. Когато преди десет години в болницата един възрастен мъж изпадна в клинична смърт, аз помолих тогавашния шеф на спешното да ми разреши набързо да пренеса апаратурата си и да я привържа към него. Исках да разбера, в случай че пациентът умре, какво ще се случи с неговия мозък и какво ще преживее съзнанието му. Той се съгласи и аз задействах уреда. И тогава, на екрана на монитора, видях „тунела”. Въпреки че човекът бе със затворени очи, на екрана се появи болничната стая, но гледана отгоре, откъм тавана. Тунелът се намираше на мястото на едната стена…
    Докторът млъкна изведнъж, като че ли в същия миг бе разбрал, че е преминал някаква граница.
    - И какво се случи? - настоявах аз.
    - За радост, докторите спасиха мъжа. Душата му се върна в тялото, а тунелът остана далеч назад. И аз не успях да видя какво има оттатък. Не успях да докажа, че светът отвъд тунела е светът на сънищата - каквато всъщност бе изконната цел на моите експерименти.
    - Разбирам ви, докторе. Това навярно е тунелът, който много хора описват на прага на смъртта.
    - Именно. Това е същият "тунел". След това един от лекарите се бе оплакал на съответните власти. Органите на реда дойдоха в кабинета ми и ме арестуваха, а хора от ЦРУ ме накараха да им предам файла с тунела, както и другите файлове. За щастие, не успяха да унищожат апаратурата, но я повредиха така, че ми трябваха близо три години, за да я възстановя. В същото време либерални организации поискаха да се преустановят експериментите ми, защото според техните думи, това била гавра с умиращи хора - макар че според мен експериментът по никакъв начин не влияеше върху живота на този човек. И държавните власти забраниха моите експерименти, защото, по думите им, съм могъл умишлено да причиня смъртта на някой.
    - Обаче вие не се отказахте от идеите си.
    - Никога няма да се откажа, момче. Това е житейската ми цел. Нямам нито жена, нито деца. Откъснах се от светския живот, за да реализирам тази моя цел. И нищо няма да ме спре, за да я постигна. За съжаление, твърде малко хора вече са съпричастни с мен. Твърде малко хора се интересуват от експериментите със сънища. Подлагат се на нелегалните ми експерименти, гледат записите, любопитно им е. Но само това. Никой няма време да ме подкрепи, да ми вдъхне кураж, да каже „искам да ти помогна”.
    - Никой, освен аз, доктор Килиън - прекъснах монолога му. - Още когато татко ми разказа съня си, аз започнах да търся статии за вас, също и материали за сънищата, макар че в Интернет не откривах почти нищо сериозно, с изключение на вашия труд, публикуван в списание Sity. Това бе и една от причините да избера Харвард. Загадката на сънищата е и моя цел в живота и аз искам да направя всичко по силите си, за да я постигна. Наистина, можех да дойда при вас като пациент и това бе резервния ми вариант, но нямаше да бъде същото. Едва ли гледате на пациентите си като на бъдещи помощници. А млад мъж с добри перспективи е идеален помощник за човек като вас.
    Доктор Килиън се взираше в мен с уморените си сини очи. По едно време помислих, че ще ме изгони деликатно, или ще каже, че няма нужда от помощник, но вместо това той вдигна дясната си ръка и я протегна към мен. Аз плахо я поех с моята дясна ръка и двамата се ръкувахме.
    - Заподозрях те още щом ме помоли да проведа експеримента. След това, когато те заварих в дома ми, вече бях сигурен. И все пак, можеше да си от ЦРУ или ФБР и да докладваш за моята дейност. Но ти ми изглеждаш твърде искрен и добронамерен за агент. Затова предположих, че целите ти са истински. А и... вече бях разкрит.
    - Радвам се, че ми повярвахте, доктор Килиън. Отдавна мечтаех за този разговор.
    - Хайде, сега ще да те помоля да привържеш апаратурата на мен. След това ще взема хапче и ще заспя. А ти ще гледаш екрана и ще прихванеш съня ми. Съгласен ли си?
    - Ами да. С огромно удоволствие.
    - Само че, момче, искам когато се появи картината на екрана, да ме събудиш рязко. Може да пуснеш мелодия от телефона ти до ушите ми.
    - Добре. Но защо рязко?
    - Досега не съм правил такъв експеримент, защото се стараех да съм толерантен с пациентите си. Освен това, никой не експериментирал върху мен. Искам да видя какво ще се случи при рязко събуждане. И така, момче, сядам на стола, а ти отвори плеъра и се заеми с апаратурата.
    Аз взех трите кабела с клемите и започнах да ги закачвам един по един за главата на доктора.
    - Не така - каза ми той. - Двете черни за ушите, а червената за косата, но така че да опита кожата на главата. После натискаш червения бутон. Просто е.
    - О, да, извинявайте - рекох, след което свързах апарата правилно и натиснах копчето. През това време той изпи едно хапче "бемак" и не след дълго заспа. Аз неспокойно зачаках на тъмния екран да се появи картина. И тя дойде няколко минути по-късно.

    Намираше се в помещение с черно-бели стени, където имаше няколко души. Мъж със сиво лице му каза нещо на познатия странен език, в което разбрах единствено думата "пътуване". После се появи блед и полуразмазан момичешки образ, с който той обмени няколко думи, но толкова бързо, че не успях да разбера абсолютно нищо. По едно време се сетих да извадя телефона си от джоба, доближих го до ушите му и пуснах силна кънтяща мелодия. Докторът се събуди рязко, а когато после погледнах към монитора, екранът му беше тъмен.

    Пуснахме видеото и с изненада установихме, че в края на съня се появи реалния звук от телефона ми. Веднага след това картината избледня и изчезна.
    Малко по-късно аз пожелах да си тръгна, защото се почувствах уморен от дългата и пълна с интересни моменти седмица.

                                                                      ***
    През уикенда се прибрах в моя град. Имах нужда от кратка почивка, защото емоциите ми бяха дошли в повече. Също така, исках да видя майка си и брат си. В последвалата седмица  доктор Килиън не желаеше да говори за сънищата. Дори когато го помолих някой ден да направим експеримент с няколко приятели от университета, той отказа категорично с думите:
    - Няма смисъл от тези експерименти. Защото не мога да открия нищо ново.
    Ала пациентите му бяха все повече и повече. На ден идваха по седем или осем, очевидно хората бяха доволни от него. Работата ми ставаше все по-тежка и отговорна. Доктор Килиън шегаджийски ми споделяше, че целия този наплив е заради мен, защото "внасям неподправена младежка свежест с присъствието ми".
    През работния ден почти нямахме време да си кажем обща дума. Бях се превърнал в нещо като сервитьор или барман, защото често поднасях напитки на пациентите, бършех бюрото, когато имаше нужда, чистех дори и най-дребните петна от мокета на кабинета му. Понякога седях редом до него при разговорите с някои пациенти. Казваше ми, че постепенно трябва да ме обучи за пълноправен помощник.
    В квартирата се връщах все по-изморен. Оказа се, че да си работник на практикуващ психолог, изобщо не е толкова лека работа, защото трябваше да съм на линя за почти всяка прищявка, да търпя различните състояния на някои от пациентите, дори понякога да им давам кратки съвети.

***
    На следващия петък, малко преди края на работния ден, докторът обяви че ще затвори един час по-рано, след което побърза да отпрати последните пациенти. Когато излязохме от кабинета, той отново ме помоли да дойда с него отзад. А щом влязохме и светнахме лампите видях, че лицето му бе доста угрижено.
    - Какво има, доктор Килиън? – попитах аз.
    - Тони, искам да поговорим – каза той.
    - Слушам ви.
    - Трябва да обещаеш, че ще направиш нещо за мен. Нещо, което ще те помоля с цялото си сърце.
    - Да, господин Килиън. Бих направил всичко, което е по силите ми.
    - Тони, това което искам е доста сериозно. Може да бъдеш шокиран от моето желание. Но само ти можеш да го направиш. На никой друг не бих гласувал толкова голямо доверие. Ще те помоля да обещаеш, че ще изпълниш желанието ми. Ако не го направиш, ще трябва, колкото и да не го искам, да се обърна към друг.
    Аз се поколебах за миг, но след това изрекох:
    - Обещавам, че ще изпълня желанието ви, доктор Килиън.
    - Тони, искам да ме убиеш.
    - Моля? – не разбрах.
    - Искам да ме убиеш.
    - Но… как? Това не мога да направя. Защо да ви убивам?
    - Чрез моята смърт ще направиш онзи експеримент, който не успях да направя. Искам да запишеш как душата ми преминава през „тунела” и отива оттатък. Така ще докажеш, че светът на сънищата е същия свят, в който отива душата след смъртта. И този запис трябва да бъде пуснат в Интернет, откъдето всеки да може да го види.
    - Само че когато мозъкът умре, той няма да изпраща импулси - опонирах аз.
    - Момче, душата изпраща на импулси, а мозъкът ги приема. Мозъкът ще умре малко след като душата прекрачи прага. Може би секунди по-късно. Или стотни от секундата - щом душата се отдели напълно от тялото. Има такъв момент и искам да го прихванеш.
    - Това е убийство, докторе. Не мога да извърша убийство.
    - Ела тук – Албърт Килиън  ми махна да го последвам, сетне влезе в студеното помещение, отиде до масичката и взе някакво писмо.
    - Искам да знаеш, че след като ме убиеш, ти ще си оневинен. Прочети какво съм написал.
    Той ми подаде плика и аз го взех. За пореден път не знаех какво да кажа, нито как да се противопоставя на желанието му.
    - Давай, момче. Чети.
    Разгънах писмото и зачетох на глас:

    - „ Днес, осемнадесети май, две хиляди и шестнадесета година, аз, доктор Албърт Килиън, ще направя най-важния експеримент в моя живот, с който ще докажа пред обществеността, че има живот след смъртта и че душата обитава друг свят, в който всеки от нас е бил преди да се роди, всеки от нас посещава посредством своите сънища и всеки от нас някога ще отиде. Мнозина знаят, че аз създадох апарат, който може да запише съня на човека. В компютъра ми останаха около сто файла с различни сънища – както мои, така и на други хора. Чрез тях си съставих картина на онзи свят, който е далеч по-екзотичен и интересен от нашия, който е вдъхновил художници, филмови режисьори и т.н. В някои от сънищата имаме съвпадения на местностите и по това мога да заключа, че хората, които живеят в Кеймбридж, често сънуват място, което е еквивалент на Кеймбридж в другия свят. За съжаление, сънуващият няма как да разпознае това място и обитателите му, които са или души на мъртви или на сънуващи, затова съзнанието му често ги асоциира като познати местности и хора от нашия свят.
    Но въпреки че съм убеден в тази моя теория, все още не мога да я докажа. Нямам доказателство пред обществеността, че светът на сънищата е еднакъв със светът на мъртвите, защото при сънищата душата се прехвърля непосредствено, тъй като е все още свързана с тялото. Преди десет години направих експеримент с умиращ човек, където исках да запиша пътя на душата му от този към онзи свят. За щастие човекът оживя и душата му се върна в тялото. Но този неуспешен експеримент нанесе тежка вреда на кариерата ми. И затова, с риск за живота си, ще направя експеримента върху себе си. Ще използвам екстракт от „маниока”, който временно ще спре жизнените ми функции. Надявам се да запиша момента, в който душата ми ще бъде пред прага на „оня свят”, след което действието на екстракта да отмине и аз отново да се върна в живия свят. Ако нещата не се случат по план и аз умра, завещавам цялата си дейност на моят ученик Тони Коултън, който с интереса си по темата ме изтръгна от дългогодишната пропаст и ми даде шанс за нови хоризонти. Нека той разполага с всичко, което притежавам, както и с най-важния запис, с който да продължи дейността ми. Той е много кадърен млад човек и би могъл напълно да ме замести. Вече написах завещанието си пред нотариус Джонсън и прехвърлих имуществото си на него, в случай че не преживея експеримента.
    С уважение, доктор Албърт Килиън. Подпис”.

    - Господин Килиън, според писмото ви, екстрактът временно ще спре жизнените ви функции. Ако трябва, аз също ще присъствам и ще се намеся, щом възникнат по-сериозни проблеми. Може също така да предизвикаме изкуствена кома или каталепсия. Но е по-добре да изземем от болницата медицинска…
    - Момче, недей да бръщолевиш глупости! – гласът му сякаш разцепи сумрачното помещение - Това го написах с цел да заблудя обществото. Маниоката е силна отрова, най-вече когато е примесена с калиев цианид. Аз ТРЯБВА да бъда убит, за да премина в другия свят. Временното спиране на жизнените функции не би ме въвело оттатък тунела. Ти ТРЯБВА вече да си го научил! А това писмо ще те оневини. Сега разбра ли?
    - Мисля че ви разбирам. Но не бихте ли могъл сам да си инжектирате отровата?
    - Не, Тони. Аз съм от друго поколение, което има множество неизкоренени предразсъдъци. Да убиеш себе си е непростим грях. Не бих могъл да умра спокойно, ако зная, че сам съм отнел живота си. Това правят само нещастните хора, а не желая в онзи свят да ме възприемат като нещастник. Нито пък в този.
    - Ако светът мисли, че сте направил рискован експеримент, това също е отнемане на собствения живот.
    - О, не. Да рискуваш живота си съвсем не означава да се убиеш. Надявам се ти, Тони Коултън, да изиграеш главната роля в спектакъла.
    След тези думи той отключи вратата и ми даде знак да изляза.
    - Зная, че те поставям пред трудна дилема. Но, повярвай ми, всичко е за доброто на човечеството. Искам тази вечер да се наспиш добре и утре ще те чакам в три следобед пред бараката.
    - Не зная, господин Килиън. Според мен не бива да ви убивам. Може някога да се появи друг шанс да експериментирате върху умиращ.
    - Решението е взето, момче – прекъсна ме той. – Лека нощ и ще се видим утре.

                                                           ***
    Тази нощ беше най-тежката в моя живот. Раздирах се от мъчителна дилема, дали да отида в бараката и да "помогна" на доктора, или да се откажа от всичко. Аз не бях убиец и ако направя такъв грях, съвестта ще ме гризе до края на живота ми. От друга страна, навярно доктор Килиън е решил да го стори и ако не отида, може сам да привърже апаратурата и да си инжектира смъртоносната доза. Само че видеото би могло да се повреди, да не се запише или, не дай си боже, някой друг да го изземе. Именно поради тази причина бе по-добре аз да отида и да направя това, което той иска. Освен това обстоятелството, че знаех за това негово решение и че не предприемах мерки за предотвратяването му, автоматично ме правеше убиец. Или поне съучастник.
    По едно време заспах и сънувах доктор Килиън, който се усмихваше щастливо и ми подаваше ръка. Беше самият той, истински, реален, сякаш от плът и кръв. Казваше ми "Благодаря ти, Тони", с ясни, отчетливи думи. Когато на другия ден се събудих от парещото обедно слънце, бях сигурен, че докторът по някакъв начин е проникнал в съня ми.
    Към три следобед влязох в жилището му. Албърт Килиън ме чакаше вътре, с напрегнато, но усмихнато лице.
    - Признателен съм ти, момче - рече ми той със същата интонация в гласа, като в съня ми.
    - Все още не зная дали да го направя. Не искам да ви убивам. Мисля че можете да дадете още много на хората.
    - Каквото и да открия или създам, едва ли ще е по-велико от тайната на смъртта - отвърна той и отключи вратата на лабораторията си.
    Влязохме в неприветливото помещение и той запали осветлението. Столът и апаратурата бяха на мястото си. Аз усетих, че треперя от напрежение.
    - Горе в заключения шкаф е книгата, в която съм описал подробно принципът на действие на апаратурата. Честотата на излъчване на мозъчната дейност при спящ човек е от 1,5 до 7 херца, в зависимост от фазата на съня, и системата е направена да приема вълни само в този честотен участък. Останалото ще го прочетеш в книгата. И така, екстрактът е на масичката. Аз ще легна, а ти свържи апаратурата и настрой компютъра на запис. Вече знаеш как става. След това ще вкараш инжекцията в лявата ми ръка. Използвай онези ръкавици, за да няма отпечатъци.
    - Да – изрекох смутено.
    - Ей, спокойно. Никой няма да те заподозре за убийство, а и съвестта ти ще е чиста, защото аз ще ти бъда благодарен.
    - Но вие ще бъдете мъртъв. Няма да знаете какво се случва. Няма да знаете какъв ще бъде ефекта върху хората. Няма да почувствате този ваш успех - с последни усилия на волята опитвах да вразумя доктора.
    - Тони, аз няма да бъда мъртъв. Аз ще сънувам! - завърши уверено Албърт Килиън и легна на стола.

    Със свито сърце хванах трите клеми на апаратурата и ги привързах към ушите и косата на доктора.
    - Малко по-нагоре, от горната страна. Така, сега прекарай кабелите около цялата ми глава, за да има по-добра индуктивност. И да не забравиш да включиш системата с червения бутон - нареждаше Килиън. Аз стриктно и без да говоря изпълнявах разпоредбите му.
    - Това е. Стартирай компютъра и отвори плеъра. След това го настрой да записва сигналите от устройството.
    Включих и компютъра, отворих плеъра и зачаках.
    - А сега вземи инжекцията от масата и го направи.
    Аз не помръдвах, а огледалото отсреща ми показваше, че съм пребледнял.
    - Момче, направи го! Това е заповед!
    - Не мога, доктор Килиън - идваше ми да заплача, но незнайно как се сдържах. Това бе непоносимо. Това бе мъчение.
    - Чуй ме внимателно. Заповядвам ти да го направиш!
    С рязко движение отидох до масичката, взех спринцовката с отровата и се върнах. Докторът бе вдигнал напред лявата си ръка и ме чакаше. Аз я хванах и с израз неописуема душевна мъка забих иглата в една от изпъкналите му вени.
    - Благодаря ти. Истински съм ти благодарен. Когато изпадна в безсъзнание, мозъкът ми ще започне да изпраща така наречените тета-импулси и на екрана ще се появи картина. Ти бъди готов да запишеш всичко - по лицето на Албърт Килиън бяха избили капки пот, а очите му изразяваха безкрайно вълнение.
    - Приятни сънища, доктор Килиън – завърших аз и се отдалечих от него.
    По едно време лицето му се изкриви заради силната болка, а ръцете и краката му започнаха да треперят.
    - Господи, боже – шептях, съзнавайки размерите на това, което бях сторил.
    Малко по-късно цялото му тяло мърдаше агресивно заради предсмъртните конвулсии. Аз не издържах на видяното, седнах на масичката и заплаках. По късно докторът се отпусна на стола, със затворени очи и полуотворена уста. В този момент на монитора до мен се появи картина.
    Показа се помещението, само че гледано откъм тавана. Виждах се аз, седнал до компютъра, взиращ се в монитора; както и лежащия на стола доктор Килиън. Сякаш на тавана бе поставена камера. Инстинктивно погледнах нагоре, но там нямаше нищо.
    После на мястото на дясната стена се появи "Тунелът"! 
Имаше някаква невероятна магия в него, която усещах дори през екрана - стените му бяха светло жълти на цвят и потъмняваха към вътрешността, а накрая се виждаше ярка светлина, от която струяха меки лъчи.
    Душата на Албърт Килиън влезе в "Тунела". Знаех, че тялото му вече е в клинична смърт, но мозъкът му продължаваше да работи и да приема импулсите. Душата бавно продължи навътре, сред светложълтите тъмнеещи стени, а светлината в края приближаваше все повече.
    - Прекрасно е… – промълвих.
    Чувствах някаква лекота, чувствах мястото като нещо неземно, красиво, фантастично. Навярно това е наградата на човешката  душа, след преживените адски мъки на смъртта.

    …Светлината става все по-ослепителна, а кръгът в края на тунела – все по-голям. Искам по-скоро да видя какво има оттатък, очаквам го с невероятно въодушевление. Тялото на убития от мен доктор лежи на няколко метра, но тази истина сякаш остава на заден план, изтласкана от великия стремеж да зърна „съвършеното”. Светлият кръг приближава, вече съзрявам неясните очертания на предмети. Сърцето ми тупти силно, а аз седя неподвижно скован, вперен в монитора. След малко пред очите ми ще да се разкрие най-голямата загадка на живота...
    И ето, краят на тунела наближава и виждам ясно околността – странни полета в изключителна зеленина, шарени дървета в преливащи се цветове, сгради с интересна архитектура, разположени на близко възвишение; розово небе с тук-там блестящи светлини, навярно звезди… вдясно от тунела минават хора със странни, синкави, ярки лица… около дърветата има други хора, на някои от тях лицата са призрачни…
    … душите на мъртвите и душите на сънуващите… 
… някои от тях се доближават до него и тръгват вкупом напред – към неземната, блажена, божествена прелест на смъртта…
    ... Това е светът на сънищата - същия свят, запаметен във файловете на компютъра, но много по-ярък, по-цветен, по-силен. Същия свят, в който всички ние се пренасяме след като заспим. Същия свят, от който човешката душа черпи своята вечна енергия. Същия свят, в който всички някога ще отидем.
    … В един миг цветовете на екрана потъмняха, а след малко красивата цветна картина изчезна и се появи студена чернота. Мозъкът на Албърт Килиън бе умрял и бе престанал да приема импулсите на душата му. Но аз знаех, че докторът е жив и се намира на друго място – непознато и в същото време дълбоко познато - място, което винаги е било част от нас.

    Аз записах файла на компютъра, след което го свалих на моята флашка. 
    Време беше да действам.

 

 


 

© Донко Найденов All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Страхотен разказ по тема, която отколе ме вълнува! Благодаря за преживяването!
  • Мерси, приятелю!
  • Много интересна тема - сънят е предверието на вечността, към която отлитаме след като завършим земния си път. Добре си го описал - поздравления!
  • много ви благодаря!!
  • Много увлекателно разказано.
  • /Вечерта, след работа, реших да го проследя скришом..../
    Приятелю, включил си и криминални нотки... добре става... интересно е...
    Но, си и ненастигнат в трилъра... честно... Поздрави от мен!
  • Благодаря и на теб за откровението. Много ме зарадва, че обичаш такива разкази.
  • Отдавна не бях чел такъв разказ - уж дълъг, а се чете "на един дъх". При съвременния модерен, "фейсбук" начин на писане за някои читатели повествованието на този разказ вероятно би изглеждал старомоден и ненужно подробен. За мен обаче това е класическият начин на писане! Радвам се, че все още има хора, които пишат така и които не смятат, че разказ по-дълъг от две странички е вече повест! Поздрави!
  • И на теб ти благодаря Джейн Ем.
  • Много добро!!! Беше интересно и вълнуващо до самият край!
  • Благодаря и на теб, ВИки
  • Впечатлена съм! Почитания!
  • Благодаря ти Яна
  • Брилянтно!
Random works
: ??:??