...А преди не бях такава...
Слънцето отново изгря и аз, както винаги му се наслаждавах, но нещо в душата ми тежеше. Неизлечима болка ме изпълвше, защото теб вече те няма и никога не ще те видя отново.
В този миг реших, че ще отида там, където ходехме с теб, за да мечтаем и да правим планове за бъдещето. Колко щастливи бяхме тогава, а сега толкова много ми липсваш! Липсват ми минутите, прекарани с теб, топлите ти прегръдки и нежните целувки. Липсва ми всичко, което изгубих само за секунди.
Сядам на скалата, където преди няколко дни стояхме двамата, но днес теб вече те няма. Лицето ми се мокри, защото очите ми се превърнаха в непресъхващ извор. Оглеждам се и виждам, че не само аз тъжа за теб, а всичко, което ме заобикаля. Слънцето се бе скрило, небето ронеше капки, морето сърдито бучеше, морските вълни се издигаха високо, като че ли искаха да те докоснат - там, на небето - а скалите под мен скимтяха от болка по изгубения приятел. Тогава разбрах, че не само на мен ми липсваше, а на всичко, което някога си докосвал.
Едва сега осъзнавам колко съм се променила – бях се превърнала в нежно цвете, което не можеше да се пребори с тъгата, а преди не бях такава. Ти успя да ме промениш и да посадиш в сърцето ми толкова много любов, която сега не знам какво да правя. Хората, отнели живота ти, не ми позволиха да ти подаря плодовете на тази любов, не ми дадоха възможност да ти кажа колко те обичам и ми липсваш.
Не ми се живее без теб, но знам, че там, където си в момента, разбираш, че цялата любов и мъка, които изпълват сърцето ми, са за теб! Липсваш ми!!!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Ростислава Златева Все права защищены
Тъжно е наистина...Наистина имаш дарба и искрено ти пожелавал да продължаваш все така да пишеш..наистина се насълзих докато четох есето..И съм напълно на същото мнение като Маргарита Димитрова..
