Когато обичам, обичам повече от себе си, когато мразя- мразя само мен си...
Кое убива повече, безразличието или липсата на обич?...
Той се прибра, седна шумно на стола и започна да се храни. Почти не я погледна.
Очите му следяха хапката, идваща като изцеление, едната, следващата. Тялото му, добре изглеждащо за годините, натежа и гостенинът-стопанин се изтегна на леглото, с привичния си вече шум. След малко заспа бързо като бебе, похърквайки, доволно нахранен.
Жената въздъхна, а в тази въздишка трептеше нейният вътрешен аз. Не се учудваше вече на нищо, отметна коси и приседна на дивана, тъжно вглеждайки се в детенцето, играещо наоколо.
Кое унищожава толкова бързо една връзка - примирението или отегчението в любовта?
Романът им бе пълен - срещнаха се прекалено млади, влюбиха се, ожениха се, роди им се детето.
Умората ли определя тихото стенание на любовта?
Липсата на пари или сивотата в делничността превръща чувствата в употребена вещ, изхвърлена от линията на живота?
Детето търсеше внимание, посегна към майка си, понечвайки да и покаже силата си в строителството.
Ударите на часовника заглушаваха тихия плач на жената. А детето говореше толкова сладко... Гласът му напомняше камбанен звън в нощта.
В риданието на младата жена се прокрадваше болката от неразбирането, от липсата на съпричастност, от поруганото доверие, от фалша на хармонията.
И сякаш всичко придоби познати измерения - и звучното похъркване, и сълзите на жената, и детското звънливо гласче, превръщаха реалността в насилник.От този трепет в тишината се появи смирението.Наизустени ноти, очаквани желания, неистов жлъчен шум сред Битието.
От сготвената вечеря с любов нямаше спомен, чиниите изглеждаха мръсни и изхабени с годините, подобно на любовта.Страстта не създаваше, не твореше, тя беше убита. На нейно място дойде разочарованието и поредното безразличие. Верността се отмести наляво и събуди болката.Подобно на хищник прегриза обръча на вярата. Изкорени добротата. Показа истинското си лице - отчуждеността. Студ и тревога. Усещане за превъзходство. На егото. Светлина, а после - мрак.
Животът сякаш си отиваше от стаята. Като наранена лъвица, жената взе кухненския нож. И понечи безмълвно да заглуши познатото гърлено хъркане, да похлупи унижението, да събуди вината.
Вдигна високо ножа... плач  и тишина в едно, непоносимо бреме, детето ревеше силно...
"Прости!"- изрече бързо и прободе... себе си.
Падна по корем, вперила очи нагоре, умолявайки за опрощение и справедливост.Вратата на примирението се затвори.
А Господ и се усмихна, приласка я отново, погали я нежно по челото и се прибра във вечното си жилище-на покоя.
Кое убива нас самите-усещането, че губим контрол над чувствата или убиването на собствената ни слабост?...
Това е историята на едно семейство, приютило болката и вината под крилото си.
Това може да е твоята история, читателю, ако забравиш,че си ранимо, чувствително човешко същество, с право на избор. Картите на живота не са само черни или бели. Повдигни глава, скрий превъзходството си и не съди жестоко младата жена.
Вихърът на бурята от чувства смаза представата и за добро и зло. Изсмя се сатанински върху крехката  и плът, употребявайки я като лист от хартия...
Повярвай ми, не всеки успява да преглътне горчивата  чаша на безразличието, превръщайки горчивината в съпричастност.
Разумът е ранена птица, унищожава полета на мисълта. В истинската стойност на любовта не бива да има прегради. Обичайки летиш и този полет нека е от щастие. Обратното е грешка, а в нея прошка - няма. Загива обичта, смазана от липсата на интимност. Няма споделяне, няма диалог. Мълчанието ражда неразбиране и самота. Случва се чувствата да бъдат бесове, нападащи, раняващи, отчуждаващи, убийствени в същността си.
Кои сме ние в надпреварата с времето? Къде отиваме необичайки себе си?...
Детско ехо раздира тишината, показва  истинското и лице. Дори кръвта не плаши толкова, колкото загубата на другия... Връщането назад е невъзможна мисия. Цялото е разпукано, навява хлад и зрелища.
Обичта я няма, дойде страхът и отчуждението.
Напевен вик, а след него - плач и гробища…