Нощта падаше над града като ударена птица.
Листата, паднали от бурята, лежаха по улиците, говорейки си.
Дългите коси на жената препускаха като вятър покрай заспалите сгради и дъхът на момичето, топлеше нежното и лице.
Беше много красива, особено когато те погледнеше с премрежения си поглед на мадона, придърпвайки надолу късата си пола.
Големи очи.
Дълги мигли.
Порозовели устни.
Но тъжна усмивка.

Докоснах тялото господне. Капки кръв обагриха дланите. В погледа му открих не само страдание, но и замечтаност.Той също мечтаеше. Значи мечтите не са глупаво разхищение на мисловния процес. Светът става по-истински, ако се стремиш към целите си безкористно. Въпреки, че ме убеждават в обратното, говорейки, че съм наивна, вярваща в сънищата.
 В съня, пълен със смисъл и топлина, докоснах тялото господне. И видях отговорите на многото въпроси в очите на разпнатия Христос.И повярвах-в невъзможното. Разкрих душата си към вярата, любовта и надеждата. Докоснах част от себе си. И спрях да задавам въпроси.
Мъртва ли съм тогава?!...

Камбаната биеше с истеричен смях и ехото се разстилаше като птица.Звуците се смесваха в безкрая и отново се връщаха, удряйки се в силуетите на мъжа и жената, седнали на пейка в парка.
Самотно врабче кацна върху близкия храст и  очичките му проследиха безшумната целувка на влюбените.Опита се да изчурулика любимата си песен, но усети присъствието на опасността, опита да излети.Скокът на котката изпредвари бягството на птичето.
Камбаната заглуши шумът от вечерята на бозайника.
Двойката продължаваше да бъде опиянена от чувствата, не усещаха студа, изричайки си любовни клетви.
Не виждаха, нечуваха, не разбираха тегобата на реалността.
Сърцата им пееха заедно, разказваха за силата и волята на обичта.
Познат хоризонт, а в него- топлина.

Сънувах остров с палми, пясък, океан. Пустинен при това, с девствена природа.Странно, бях единствената обитателка там. Облечена със синята рокля с едри божури по нея, с оголен гръб, крачех уверено и се оглеждах.А може би просто съзерцавах.
Вдишвах приключенския въздух и с протегнати ръце позволявах на лъчите да докосват кожата, тялото, сърцето. Желанията имаха плът. А защо не и име...
Тишината не ме притесняваше.
Усещах се жива, пълна, силна. Тръпките от щастието превръщаха приятната възбуда във вълни и грохот.
Самотата тиктакаше като стенен часовник...
Секунди, минути, часове...
Не исках да се събуждам, любов!

Някой беше казал,че най-доброто предстои.
Мислите на младата жена се насочиха към едно писмо. Нейният досегашен приятел и бе изпратил е-мейл, в който съобщаваше, че вече не я обича и смята да замине скоро за чужбина.Нямал против с Таня да си останат приятели...
Приятели?!...След петгодишна връзка, това звучи иронично, недействително, нетипично.
Таня се разчувства, заплака. Сълзите и големи колкото морски миди, я правеха да изглежда много млада,подчертаваха тръпчинките на бузите и галеха косата.
Животът бе пред нея,мислеше едно паяче и разказваше с тъга историята на момичето, на една красива пеперуда. Тя го слушаше, но пулсът и бе учестен. Мислеше за загубата.
Паячето сякаш прозря мислите и нашепна:"Върви! Лети! Бягай! Живей!Живей живота си, без да позволяваш на другите да се месят, не бъди робиня, мечтай, дерзай, воювай!"
А огнената пеперуда се усмихна топло, разтърси криле, сякаш се чудеше на чутото, и полетя наволя.
А вие хора, летите ли?!...

Разхвърлени листове и папки.
- Още ли работиш? Стана късно! Имаш ли нужда от помощ?- развесели се Андрей, виждайки колежката с писалка в ръка, седнала на стола, провесила уморените си дълги крака на табуретка.
-Извинявай! Не те очаквах...- опита се да скрие прелестите си, но момъкът продължи- Защо се притесняваш от мен? Недей!Виждам колко си упорита и искаш да спазиш срока за предаване на списъка. Стой, стой, аз излизам...
Светла едва не падна заедно с листовете на пода. Излага се! Каква възможност да го види пак,  а говори безсмислици!
- Не! Спри! Виж, аз...- усмихна се мило- Андрей не ми пречиш! Не усетих как времето отмина...А ако оставя отчета за последния ден , ще ми бъде притеснено...
Андрей я гледаше така, както се гледа божество, дошло на този свят да дарява хората с надежди.Интуитивно се отправи напред, за да събере падналите листове. И двамата се чувстваха неловко.
Виждаха се през влюбеното въображение, ала мигът на щастие скоро щеше да отмине.Момъкът се доближи до нея,... и я целуна- нежно. Диханието се превърна в стон. А той - в отдаване.

Намусих се на времето. Отказа да ме прегърне. Предпочете да гони власт и слава, вместо да четем поезия.Обвини ме в мекошавост, романтизъм, деликантност, ранимост.Поисках обяснение.То ми посочи възрастен човек, подпиращ се на бастуна си. И пожела да ми разкаже за него.
Казвал се Максим. Наполовина от руски произход.Семейството му било интелигентно, чиновническо. Завършил икономика и международни отношения в Москва. Но решава да остане в България.Скромен, чувствителен, умен и находчив. Ала не особено привлекателен като визия, бил пълничък и нисък. Жените не му обръщали внимание. А той бил влюбен в момиче от буржоазията.Уви, освен честното си име и все още скромната си заплата, нямал друго.Соня знаела за чувствата му и подхождала с кокетство и разглезеност към момъка с пълно лице.
Един ден Максим разбрал случайно,че Соня, неговата голяма любов, се омъжва скоро, по сметка.Надсмиването и подигравките взели превес. Максим бил съкрушен.
Върнал се в Русия. С таланта си постепенно се замогнал. Но никога повече не се влюбил, не се оженил, не забравил.
-Ето го сега- посочи ми го времето- побелял, с коженото си, тежко палто, едвам преминава близката улица, в погледа му се чете верност към отминалата обич.Какво печелим с честността и достойнството си пред залеза на живота?...
-Изпитал е голямата любов! А това никак не е малко!
- Ах, ти глупаво дете! Жертваш всичко в името на една жена... Празни надежди, очаквания, трепети, болки, защо?!...Но знаеш ли, светът щеше да е празен, ако липсваха създания като теб!
И отказвайки да ме подържи в обятията си, надскочи чувствата си, отивайки на гости при приятелката си- Вечността.

Искам да обичам!
В любовта да намеря и объркаността от реалността и бруталността на деня, и думите крехки, стоящи тихо до някоя стена.
Искам да обичам!
Ще бъда кротка, тайнствена и свежа, чакаща търпеливо да се прибереш при мен. И прострял ръце, с онези силни длани върху горещото ми чело, ще целуваш миг след миг голямата нежна гръд.
Искам да обичам!
Не ме убивайте, ако сгреша в преценката една, насочена към някой непознат. Дали е слабост да си жена?!...
И дали права съм, ако изкрещя с цяло гърло молитвата за греха?!...
Молитва с думите:Обичам те!
Другите- Вселена, Земя, Звезди, Луна- простете дързостта!
Книги всякакви се пишат за забранената любов, филми се излъчват и за нея те разказват, животи се объркват.
Тя е с дъх на пролет, живителна и възраждаща - нека пребъде- обичта!
И готова съм да се провикна, да изгоня дързостта на егото моминско.
Обичам те!
Не ме оставяй да спра да вярвам!
В любовта!
В мъжа!
В себе си!
И простряла черните коси, ще бягам в посока на невъзможното.
Какъв ще е светът, ако теб те няма, любов?!
Искам да обичам...

Бягам далече. Надбягвам се с времето.
Крача бързо. А може би бягам, бързайки?...
Муся се. За кратко. Спомените са силни като вълни и палми. Илюзиите са живителни вериги от страсти и мечти.
Колегата ме гледа като обект на желание. Мога да откажа, но искам ли в действителност?! Прекрачвам прага на забраненото и впивам нокти в кожата на мъжа.
Обаждам се по телефона- срещата е уточнена. И после, там на фона на надеждата, се любим дълго и не крием себе си, отдавайки се един на друг.
Телата ще погълнат сивотата.
Тъгата ще озапти безчовечието.
Зимата има край. Слънцето гали гърдите. Моля се за промяна.
Промяна, зависеща от нашето аз.
Или от твоето -ти.
Островът на любовта ни приюти, показа ни илюзиите си.
И все пак, ... вярвам,че най-доброто- предстои!
Не ще убия силата на любовта!...
Спри сърце. Тук съм вече, спряла като самотна птичка до стряхата опустяла от празнота и измислени очаквания.
Вперила поглед, с устни алени, в простора-очите ми летят...Споменът няма име, той е вечност.
И знам, всичко ще е прекрасно!...